— Най-мръсната от мръсните, старче. — Плеснах го по рамото. — Ще запалим бавен огън и ще си плюем на петите. Горещината ще напука обвивките на тези прекрасни играчки и димът ще превърне Червен замък в костница.
— Ще спре ли там обаче? — Макин ме стрелна с остър поглед.
— Може би. — Изгледах поред братята. — Лъжец, Роу, Бърло, искам да намерите материал за огън. Кости и катран, ако няма друго.
— Йорг, ти рече, че тук имало достатъчно отрова да отрови целия свят — каза Макин.
— Светът вече е отровен, сър Макин — отвърнах.
Той сви устни.
— Но това може да се разпространи. Може да обхване цял Гелет.
Бърло и другите спряха при вратата и се обърнаха да чуят отговора ми.
— Баща ми поиска Гелет — казах аз. — Не уточни как иска да му го доставя. Ако му дам димяща руина, ще я вземе и ще ми благодари, може да си сигурен. Мислиш ли, че би се спрял пред нещо, ако това е цената да укрепи границите си? Дори престъпление? Най-тежкото престъпление?
Макин свъси вежди.
— А ако изпаренията стигнат до Анкрат?
— Това — рекох — е риск, който съм готов да поема.
Макин ми обърна гръб. Ръката му лежеше върху дръжката на меча.
— Какво? — извиках след него и гласът ми отекна в прашното подземие на Строителите. Разперих ръце. — Какво? И не смей да ми говориш за невинните. Малко е късно за сър Макин от Трент да защитава девици и пеленачета. — Съмненията на Макин не бяха единствената причина за гнева ми. — Невинни няма. Има успех, и има провал. Кой си ти да ми казваш какво да рискувам и какво не? Раздадоха ни слаби карти, но аз все пак ще спечеля играта!
Тирадата ме остави без дъх.
— Ама много ше погинат, Йорх — каза Елбан.
Човек да си помисли, че като са ме видели да убивам брат Гемт заради много по-незначителен спор само преди броени седмици, другите ще си вземат поука, ама не.
— Един живот или десет хиляди, не виждам разлика. Тази валута не я разбирам. — Мечът ми лъсна до врата му. Извадил го бях толкова бързо, че бедният Елбан не можа да реагира хич. — Ако ти отрежа главата веднъж, по-малко лошо ли ще е, отколкото ако я отрежа три пъти?
Не ми идеше отвътре обаче. Не знам защо и как, но след като загубих Нубанеца усещах братята си по-скъпи на сърцето, нищо че бяха крайпътен боклук.
Прибрах меча.
— Братя — рекох. — Знаете, че рядко се гневя. Но тези дни не съм на себе си. Отдавна не съм виждал слънцето, може от това да е, или пък съм ял нещо, дето не ми е понесло… — Райк се изхили, сетил се без съмнение за сърцето на некроманта. — Прав си, Макин. Целта ни е да превземем Червен замък. По-голямо унищожение би било… проява на прахосничество.
Макин се обърна да ме погледне. Беше свалил ръката си дръжката на меча.
— Както кажеш, принц Йорг.
— Малчо Райчо, да вземем само една от хубавите играчки. Онази там, като орехчето на гигант, ако обичаш. — Посочих най-близката от сферите. — И гледай да не я изпуснеш. Ако е толкова тежка, колкото изглежда, нека Горгот ти помогне. Ще я качим няколко етажа по-нагоре и ще я оставим да се готви за закуска на замъка. Една би трябвало да стигне.
Така и сторихме.
В ретроспекция и ако имаше начин подробностите да станат всеобщо достояние, опърничавата реакция на Макин в онова Строителско подземие би била повече от достатъчна да измие кръвта от ръцете му, да заличи всичките му престъпления, включително Уекстенската катедрала, и да го нареди до другите герои от легендите. Предвид масовата смърт, покосила земите подветрено от Червен замък, става ясно, че драстично намаленият мащаб на моя първоначален план е спасил света от една доста неприятна смърт. Или поне му е дал отсрочка.
— Вече трябваше да сме видели нещо — каза Макин.
Погледнах през рамо. Грозното туловище на връх Хонас се очертаваше като черен юмрук на фона на небето, Червен замък се гушеше в хватката му. Зад нас братята се влачеха в колона по нанадолнището.
— Тази смърт дебне в сенките, Макин — рекох аз. — Невидима ръка с гибелни пръсти — добавих с широка усмивка.
— И ще намери дори пеленачетата в люлките им? — Отвращение изтъни пълните устни на Макин.
— Предпочиташ да ги намери Райк, така ли? Или Роу? — попитах го. Сложих ръка на рамото му, метална ръкавица върху метален нараменник, и двете омазани със сива кал от бягството ни през тунелите. Кал имаше и в косата му, засъхваше по черните къдрици.
— Изглеждаш ми притеснен напоследък, стари приятелю — рекох. — Какво, прежните грехове ти тежат толкова, че не смееш да добавиш нови?
Дадох си сметка, че сме почти равни на ръст, а Макин беше висок мъж. Още една година и рицарят щеше да вдига глава, за да ме погледне в очите.
— Понякога почти успяваш да ме заблудиш, Йорг, много си добър в това. — Говореше уморено. Мрежа от фини бръчици се беше появила в крайчетата на очите му. — Ние с теб не сме стари приятели. Преди малко повече от три години ти беше на десет. На десет! Може и да сме приятели, не знам, но „стари“? Не мисля.
— И в какво съм много добър? — попитах.
Той сви рамене.
— В ролите. В интуицията. Липсата на жизнен опит компенсираш с гениалност.
— Смяташ, че трябва да съм стар, за да мисля със стара глава? — попитах.
