— Смятам, че трябва да си живял повече, за да разбереш какво се случва наистина в сърцата и умовете на хората. Че трябва да си направил повече размени в живота си, за да познаваш истинската стойност на монетите, които пилееш с такава лекота. — Макин се обърна да хвърли поглед на колоната зад нас.
Райк беше последен. Силуетът му се очерта на един хребет, черен на фона на предутринното небе. Зад него облаците се разтягаха на панделки, мръсно синкави като прясно кръвонасядане, устремени на запад. Вятър развяваше краищата на превръзките около челото на Райк и над лакътя на едната ръка.
Нещо ме погъделичка, някакъв призрак на шепот, по-студен от вятъра.
Макин се обърна напред и понечи да продължи.
— Чакай…
Вече чувах писъците. Ужасът на мъртвите.
Звук не се чу, но връх Хонас се надигна, като великан, който си поема дълбоко дъх. Светлина се събуди под скалата, изкърви сияйна през пълзящи пукнатини. Само в един миг върхът изчезна, изхвърлен към небето в завихрен ад. И нейде в тази монументална спирала летяха каменните блокове от градежа на Червен замък, всички до един, от онези в темелите до другите в най-високите кули.
Ослепителен блясък отне величието на зората, заля околността и я лиши от цвят. Райк се превърна в неясна сянка, погълната от врящото небе. Усетих горещата целувка на далечната преизподня, като слънчево изгаряне в ранно лято.
Толкова силен огън по правило не гори дълго. Светлината угасна и ни потопи в сянка, онази особена тъма, която предшества силна буря. И тогава видях предвестниците на бурята, новородени призраци, подгонени от гибелен вятър. Гледах ги как се носят над земята, като вълничките, когато хвърлиш камък в езеро, сив пръстен от станала на прах скала, по-бързи от мисъл. Небето също се накъдри, облачните панделки изтъняха в бичове, преди да се разкъсат.
— Ису Христе. — Макин така и не затвори уста, макар думите му да бяха свършили.
— Бягайте! — Крясъкът на Бърло прозвуча странно приглушен.
— Защо? — Разперих ръце да поздравя унищожението. Нямаше къде да избягаме.
Видях как братята падат. Времето се забави, кръвта пулсираше ледена във вените ми. Между два удара на сърцето ми вълната ги събори всичките, първо Райк, погълнат от сивия вихър, нищожен като дете пред океанска вълна. Горещият вятър ме удари в краката. Усетих как мъртвите минават през мен, усетих киселата жлъчка на некромантска кръв в устата си.
Известно време се носих като дим над кланицата.
Лежах в нищото. Не знаех нищо, нищо не усещах. Мир, по-дълбок от съня, докато…
— О! Браво брависимо! — Гласът се вряза в мен, твърде близо и някак смътно познат. — Блудният син обърна зимата на нашата стара война в прежурящо лято. — Думите се носеха като стих, имаха вътрешен ритъм и нещо чуждестранно в изговора.
— Престани или Шекспир ще се обърне в гроба си, сарацине. Цитираш неточно, а и майчиният език на поета не ти се удава. — Женски глас, кадифен и богат.
„Просто бягай.“
— Той е събудил Слънцето на Строителите, а вие се шегувате? — Детски глас, на момиче.
— Ти още ли не си умряло, дете? Дори сега, когато планината се изравни със земята? — Жената май беше разочарована.
— Остави момичето, Чела. Кажи ми кой стои зад това хлапе? Да не би Корион да се е отегчил от граф Ренар и да е сложил нова фигурка на дъската? Или Мълчаливата сестра най-сетне е направила своя ход?
Сагеус! Познах го.
— Надява се да спечели играта с помощта на това недорасло момченце? — Жената се изсмя.
И нея познах. Некромантката.
— Пратих те в ада, пронизах сърцето ти със стрелата на Нубанеца, кучко — рекох.
— Какво, в името на Кали…
— Той ни чува! — прекъсна го жената. Чела. Помнех отлично гласа ѝ. Все пак тя беше единственият труп, успял да ме възбуди.
Оглеждах се за тях в гъстия дим.
— Не, абсурд — каза Сагеус. — Кой стои зад теб, момче?
Не съзирах нищо в ослепителния вихър, който ме обвиваше.
— Йорг? — Шепот в ухото ми. Момичето. Сияйното дете на чудовищата.
— Джейн? — прошепнах в отговор. Помъчих се поне, защото не чувствах нито устните си, нито друга част от изтерзаното си тяло.
— Ние не се крием в етера — каза тя. — Самите ние сме етерът.
Замислих се над думите ѝ.
— Искам да ви видя.
Поисках го с цялата си воля. Пресегнах се да ги открия.
— Искам да ви видя — повторих, по-силно този път. И нарисувах образите им в дима.
Чела се появи първа, стройна и апетитна като при първата ни среща, татуираните въртулки по тялото ѝ трептяха като живи. Сагеус беше следващият, когото извадих от нищото. Гледаше ме с кротките си очи, кръгли и застинали като воденичен вир. Джейн пристъпи до него. Сиянието ѝ беше слабо сега, нищо и никакво блещукане под кожата. Имаше и други силуети в мъглата, сред тях един по-тъмен и смътно познат. Опитах се да го видя ясно, влях волята си в това. Сетих се за Нубанеца… Нубанеца и собствената ми ръка на някаква врата, и усещането, че пропадам.
— Кой ти дава тази сила, Йорг? — Чела ме замери с изкусителна усмивка. Вървеше с бавна стъпка около мен, като пантера, която си играе с плячката.
— Сам си я взех.
