— Не. — Сагеус поклати глава. — Тази игра се играе толкова отдавна, че дребни номера не минават. Всички играчи са известни. И те, и наблюдателите. — Сагеус кимна към Джейн.
Не му обърнах внимание, наблюдавах Чела.
— Сринах планината отгоре ти.
— Значи съм погребана. И какво? — Намек за истинската ѝ възраст обагри гласа ѝ.
— Моли се никога да не те изровя — рекох.
Погледнах Джейн и попитах:
— Значи и ти си погребана?
Сиянието ѝ потрепна за миг и видях друга Джейн на мястото ѝ — смазана, прекършена. Парцалена кукла между отломки от скали на някакво тъмно място, където нямаше друга светлина освен собственото ѝ сияние. Кости стърчаха от хълбока и рамото ѝ, бели кости с кръв по тях, черна на слабия светлик. Момичето завъртя леко глава и сребърните му очи срещнаха моите. Сетне потрепна отново и видях предишната Джейн, застанала пред мен свободна и ненаранена.
— Не разбирам. — Но разбирах.
— Бедната сладка Джейн. — Чела обикаляше в кръг около момичето, но от разстояние.
— Тя ще умре чисто — казах. — Не я е страх да си отиде. Да тръгне по пътя, който толкова те плаши. А ти, ти си се вкопчила в мъртвата плът и гниеш дълбоко в земята. Стой си там, щом нямаш смелостта да се махнеш.
Чела изсъска, лицето ѝ беше отрова, дробовете ѝ мляскаха влажно от разложението. Димът се завихри отново около нея, обвиваше я като призрачна змия.
— Този искам да го убиеш бавно, сарацине — изсъска тя, стрелна с твърд поглед Сагеус и после изчезна.
Усетих Джейн до себе си. Светлината ѝ беше угаснала. Кожата ѝ сивееше със сивото на фина пепел, когато огънят е взел всичко от дървото и си е отишъл. Гласът ѝ бе спаднал до шепот:
— Грижи се за Гог и Горгот вместо мен. Те са последните левкроти.
Мисълта, че Горгот се нуждае от защитник, ми се стори смешна, но преглътнах остроумията, които напираха на езика ми.
— Обещавам. — Не гарантирах, че ще спазя обещанието си, но подозирах, че не е изключено да изненадам сам себе си в това.
Тя хвана ръката ми.
— Може и да спечелиш своите победи, Йорг. Но само ако откриеш по-добри причини да ги искаш. — Усетих силата ѝ в пръстите си, като иглички, като гъдел. — Потърси ги в изгубените години, Йорг. Замисли се за ръката на рамото си. За нишките, които те водят…
Ръката ѝ изпусна моята и момичето изчезна в дим.
— Не се прибирай у дома, принц Йорг — каза Сагеус. Заплахата му прозвуча като бащински съвет.
— Ако си плюеш на петите сега — казах, — може и да не те хвана.
— Корион? — Сагеус погледна към врящия етер зад мен. — Повече не пращай това момче след мен. Иначе ще стане страшно.
Посегнах към меча си, но магьосникът изчезна, преди да съм го изтеглил от ножницата. Димът стана горчив, заседна в гърлото ми и аз се разкашлях.
— Свестява се. — Чух гласа на Макин от много далеч.
— Дай му офте вода. — Познах фъфленето на Елбан.
Надигнах се, кашлях и плюех.
— Курва долна!
Гигантски облак, като наковалнята на гръмотевичен чук, висеше на мястото на връх Хонас.
Примигнах и позволих на Макин да ме изправи.
— Не си единственият, дето падна зле — каза той и кимна към Горгот, който клечеше недалеч с гръб към нас.
Залитнах натам, но спрях, когато усетих жегата… жегата и някакво сияние, което превръщаше Горгот в силует въпреки светлината на деня, сякаш великанът се беше навел над разпален огън. Заобиколих отстрани. Гог лежеше свит като бебе в утроба и целият светеше бял и нажежен, сякаш светлината на Строителското слънце се излъчваше цялата от телцето му. Дори Горгот се дръпна назад.
Пред очите ми кожата на детето премина през различни цветове като железен прът в ковачница — жежко оранжево, после червено в по-убити нюанси. Направих крачка към него и той отвори очи — бели дупки в центъра на слънце. Детето ахна и аз видях, че отвътре устата му е като разтопена лава; после се сви още по-плътно на топка. Пламъци танцуваха по гръбчето му, изгасваха, пламваха отново. Минаха десет минути, докато Гог изстине достатъчно. Старите му цветове се върнаха и вече можех да застана до него, без топлината да ме прогони.
Накрая детето вдигна глава и се ухили.
— Още!
— Стига ти толкова, хлапе — казах аз. Нямах представа какво е събудило в него Слънцето на Строителите, но предвид видяното предпочитах огънят в Гог да заспи.
Вдигнах отново поглед към облака над връх Хонас. Планината я нямаше, а полетата около нея горяха.
— Мисля, че е време да се приберем у дома, момчета.
— Не може да стане — каза Нубанеца.
— Хубавите работи не стават лесно — възразих аз.
— Не може да стане — повтори упорито той. — Никой не може да го направи, без да заплати с живота си на място.
— Ако разковничето беше в убийците със склонност към самоубийство, Войната на Стоте отдавна щеше да е станала Войната на десетте. — Собственият ми баща беше оцелял след няколко опита за покушение, при които убиецът не бе включвал в плановете си опит за бягство. — Не е лесно да подложиш крак на човек с претенции към императорския трон.
