В Слоун имаше три погребални бюра — две за белите (богати и бедни) и едно за чернокожите. В някои важни аспекти от живота — училищата, политиката, работните места и търговската дейност — се наблюдаваше интеграция. В други обаче тя никога нямаше да бъде постигната, тъй като никоя от расите не я искаше. Неделните посещения на църква бяха сегрегирани, и то по собствена воля. Неколцина чернокожи ходеха в по-големите „бели“ църкви в града, където ги посрещаха сърдечно. Още по-малък брой бели се отбиваха в „черните“ църкви. Мнозинството обаче се придържаше към собствената си общност — решение, което нямаше нищо общо с фанатизма. По-скоро ставаше въпрос за традиция и предпочитания. Белите харесваха стегнатите и по-скромни ритуали в неделната сутрин. Молитвата започваше в единайсет часа, последвана от красива музика и кратка проповед. Всичко приключваше най-късно в 12:10 ч., когато повечето енориаши отиваха да обядват. В „черните“ църкви времето не беше от значение. Атмосферата бе непринудена и литургията се провеждаше по-спонтанно. Никой не разбираше кога е станало обяд. Хората често се хранеха в самата църква и не бързаха да се разотидат.
Смъртта също се възприемаше различно. Чернокожите не бързаха да погребат своите близки, докато белите държаха да го направят до три дни. Погребалното бюро „Лам и син“ беше най-оживеното от всички. Там имаше повече посетители, а бдението и сбогуването с мъртвеца бяха по-дълги. Фирмата предлагаше погребални услуги в тази част на града от десетилетия. Когато катафалката й пристигна на поляната пред параклиса малко след десет вечерта, там чакаше тълпа. Опечалените стояха мълчаливо, със сведени глави и мрачни лица. Хюбърт и Алвин отвориха задната врата на катафалката и дадоха инструкции на мъжете, които щяха да носят ковчега — осем приятели на Донте, повечето бивши играчи на „Слоун Уориърс“. Те вдигнаха ковчега и последваха Хюбърт Лам, след което изчезнаха през една странична врата. Погребалното бюро трябваше да отвори чак на следващата сутрин, когато всички можеха да се простят с Донте.
В далечината виеха сирени. Въздухът беше наситен с пушек и страх. Тези, които не създаваха неприятности, със сигурност ги очакваха.
Една кола влезе в паркинга и спря до катафалката. От нея слязоха Робърта Дръм, Марвин, Седрик и Андреа. Те се отправиха бавно към главния вход на бюрото, където бяха посрещнати от близките си. След като поплакаха заедно с тях, Робърта и децата и влязоха вътре. Приятелите им не си тръгнаха. В следващия миг се появи друга кола, която също паркира до катафалката. Роби и Арън Рей подминаха тълпата и изчезнаха през страничната врата. Адвокатът се присъедини към семейството на Донте в приемната. Те се прегърнаха и избухнаха в сълзи, сякаш се виждаха за пръв път от месеци. Само преди няколко часа бяха наблюдавали смъртта на Донте, но събитията им се струваха ужасно далечни.
По пътя от Хънтсвил Робърта и децата й бяха слушали новините по радиото. Роби говори с тях по телефона и им разказа всичко, което знаеше за Бойет. След като научи за ситуацията в Слоун, Робърта на няколко пъти изтъкна, че иска насилието да спре. Не можеш да направиш нищо, увери я Роби. Положението бе извън контрол.
Хюбърт Лам се появи в приемната и заяви:
— Робърта, Донте е готов.
Тя отиде сама в стаята, затвори вратата и завъртя ключа. Красивото й момче лежеше на тясна маса, покрита с бели чаршафи. Носеше същите дрехи, в които го бяха убили — евтина бяла риза, протъркани бежови панталони и стари обувки. Всички бяха собственост на щата Тексас. Робърта обгърна нежно лицето му с длани и го целуна по челото, устните, носа и брадичката. Не спираше да го целува, а от очите й се стичаха едри сълзи. Не го беше докосвала от осем години. За последно го бе прегърнала набързо, докато той излизаше от залата след обявяване на смъртната присъда. През сълзи Робърта си спомни за невероятната агония, с която бе наблюдавала как го отвеждат, окован с вериги. Едрите охранители го пазеха така, сякаш се опасяваха, че всеки момент ще убие друг човек. Прокурорът, заседателите и съдията го гледаха самодоволно, горди от взетото решение.
— Обичам те, мамо — бе извикал Донте през рамо.
После мъжете го избутаха през изхода и той изчезна от погледа й.
Кожата му не беше нито студена, нито топла. Робърта докосна малкия белег под брадичката му — утешителна награда от един бой с камъни, който Донте бе изгубил като осемгодишен. Той често се биеше с другите деца. Донте беше буен, а по-големият му брат Седрик го направи още по-буен, като непрекъснато го предизвикваше. Буен, но и много добродушен. Робърта прокара пръсти по дясното му ухо, в което едва се забелязваше малка дупка. Когато навърши петнайсет, Донте си купи обица — имитация на диамант. Носеше я само навън, за да не го види баща му. Райли със сигурност щеше да го накаже.
