— Не, защото по този начин биха навредили на теб и на градската управа. Сигурно ще ти предложат да се пенсионираш по-рано. Кметът ще се погрижи за теб. Не се тревожи.
— Значи всичко ще бъде наред?
— Да. Престани вече.
Кърбър се усмихна, въздъхва дълбоко и отпи още една глътка бира.
— Просто се чудех — каза той. — Не съм чак толкова притеснен.
— Останах с друго впечатление.
Те се загледаха във водата, потънали в собствените си мисли. И двамата разсъждаваха за едно и също нещо. Кофи заяви:
— Когато е влязъл в ареста тук, Бойет е бил предсрочно освободен от затвор в друг щат, нали?
— Да. Мисля, че в Оклахома. Или Арканзас.
— Тогава как е успял да избяга?
— Не помня подробностите, но ще проверя досието му още утре сутринта. Май беше изчезнал след плащане на гаранцията. Не се занимавах със случая, а щом разбрах, че не става дума за моя Бойет, забравих за него. До днес.
Отново настъпи мълчание. Кофи го наруши.
— Успокой се, Кърбър. Ти свърши добра работа. Дръм получи справедлив процес, а вината му бе потвърдена от всички инстанции. Какво още трябваше да направим? Системата функционира отлично. По дяволите, Дрю, той си призна за убийството.
— Така е. Но понякога се чудя какво щеше да се случи, ако го нямаше признанието.
— Не се притесняваш за самото признание, нали?
— О, не. Играх точно по правилата.
— Забрави за случая, Дрю. Всичко свърши. Вече е твърде късно да се съмняваме в решенията си. Дръм пътува към къщи в ковчег.
Летището в Слоун беше затворено. Пилотът активира светлините за кацане на пистата чрез радиосигнал и приземи плавно самолета. После се насочи към малкия терминал и изключи двигателите. Пътниците слязоха от самолета. Роби благодари на пилота и обеща да му се обади по-късно, а той изказа своите съболезнования за смъртта на Донте. Когато се качиха в микробуса, Арън им докладва за актуалните събития, които току-що бе научил от Карлос.
— В целия град бушуват пожари. Подпалени са коли. Карлос спомена, че пред кантората чакат три телевизионни екипа. Искат да говорят с теб, Роби. Питат за Бойет.
— Защо направо не изгорят и телевизионните коли? — попита Роби.
— Ще говориш ли с медиите?
— Не знам. Нека чакат. Какво прави Бойет?
— Гледа телевизия. Според Карлос е ядосан, защото никой не му е обърнал внимание. Отказва да дава повече интервюта.
— Обещаваш ли, че ще ме спреш, ако го нападна с бейзболна бухалка?
— Не — отвърна Арън.
На влизане в града четиримата започнаха да се озъртат, за да видят някакви следи от безредиците. Арън се движеше по страничните улици, далеч от центъра, и минути по-късно спря пред старата железопътна гара. Всички стаи светеха. Паркингът гъмжеше от хора. Там действително чакаха три телевизионни екипа. Когато Роби слезе от микробуса, репортерите го наобиколиха. Той учтиво ги попита откъде са и какво искат. Журналистите бяха от Слоун, Далас и Тайлър. Сред тях имаше и няколко вестникарски репортери. Единият бе дошъл от Хюстън. Роби им предложи сделка — адвокатът беше готов да свика малка пресконференция пред кантората и да отговори на всичките им въпроси, ако те обещаеха да си тръгнат веднага след това. После им напомни, че са навлезли в частна собственост и може да бъдат изгонени по всяко време. Репортерите приеха предложението и запазиха добрия тон.
— А Травис Бойет? — попита някой.
— Аз не отговарям за него — обясни Роби. — Доколкото разбрах, той още е в кантората и не желае да прави повече изявления. Ще науча какви са плановете му.
— Благодарим ви, мистър Флак.
— Ще се върна след половин час — заяви адвокатът и се качи по стълбите.
Кийт, Арън и Марта го последваха. Емоциите излязоха извън контрол, когато четиримата отидоха в заседателната зала и видяха Карлос, Бони, Сами Томас, Кристи Хинз, Фанта и Фред Прайър. Те ги прегърнаха и през сълзи изказаха съболезнованията си.
— Къде е Бойет? — попита Роби.
Фред Прайър посочи към затворената врата на малък кабинет.
— Добре, дръжте го там. Нека се съберем в заседателната зала. Искам да опиша събитията, докато още са пресни. Отец Шрьодер може да ми помогне, тъй като също присъстваше на екзекуцията. Той прекара известно време с Донте.
Кийт седеше на един стол, облегнал гръб на стената. Беше отчаян, изтощен и съсипан. Останалите го погледнаха съчувствено. Той кимна, без да се усмихне. Роби свали сакото си и разхлаби възела на вратовръзката. Бони донесе поднос със сандвичи и го остави пред него. Арън и Марта си взеха, но Кийт отказа — беше изгубил апетит. Когато всички заеха места, Роби започна с думите:
— Донте се държа много смело, но до края очакваше да се случи някакво чудо. Повечето осъдени на смърт имат такива надежди.
Подобно на учител, застанал пред своя клас, Роби им описа последния час от живота на Донте. Щом приключи, всички отново се разплакаха.
