— Казвам се Антоан Дидие и работя за Парижкия вестник „Монд“. Искам да поговорим за делото „Дръм“.
— Съжалявам, без коментар.
В къщата имаше четири телефона и пасторът бързо изключи звука им. Дейна се бе събудила.
— Кой се обади? — попита тя и разтърка очи.
— Французите.
— Моля?
— Ставай. Очаква ни дълъг ден.
Лазаръс Флинт беше първият чернокож горски пазач в Източен Тексас. Вече трийсет години се грижеше за поддръжката на парка „Ръш Пойнт“ до Ред Ривър, а от девет търпеливо почистваше свещеното място, на което се събираха семейството и приятелите на Никол Ярбър. Той ги наблюдаваше отдавна. Появяваха се от време на време и сядаха до самоделния кръст. Плачеха и палеха свещи, като не откъсваха очи от реката в далечината, сякаш тя бе отнесла Никол. Бяха убедени, че тя почива някъде там. Веднъж годишно, в деня на изчезването й, Рива организираше тържествено шествие до „Ръш Пойнт“. Винаги я придружаваха няколко камери. Тогава опечалените палеха още свещи, полагаха цветя до кръста и оставяха различни предмети в памет на Никол. Обикновено стояха до тъмно и преди да се разотидат, казваха тиха молитва.
Лазаръс беше от Слоун и от самото начало вярваше в невинността на Донте. Откакто негов племенник бе арестуван за обир, с който нямаше нищо общо, Лазаръс се отнасяше с недоверие към полицията подобно на повечето чернокожи в града. Докато наблюдаваше приятелите на Никол, той непрекъснато повтаряше, че в затвора лежи не този, който трябва.
Рано сутринта във вторник, доста преди да пристигнат първите посетители, Лазаръс паркира пикапа до светилището и бавно започна да събира боклуците. Извади от земята големия кръст — един от многото, които Рива бе поставяла там през годините. После отмести гранитното блокче, където хората оставяха свещите си. До него имаше четири снимки на Никол. Красиво момиче, помисли си Лазаръс, и ги сложи, в пикапа. Ужасна смърт, но същото можеше да се каже и за Донте. Лазаръс събра порцелановите фигурки на мажоретки, глинените плочки и възпоменателните бележки. Вдигна бронзовите статуетки, лишени от всякаква символика, странните маслени картини и букетите с увехнали цветя.
Какво разхищение, каза си Лазаръс и запали мотора. Всичко беше напразно. Времето, усилията, сълзите, омразата, надеждата и молитвите. През цялото време Никол бе почивала на пет часа път от там, сред хълмовете на Мисури. Никога не се бе намирала близо до „Ръш Пойнт“.
Пол Кофи влезе в кабинета на съдия Хенри в 12:15 ч. във вторник. Въпреки че наближаваше време за обяд, наоколо не се виждаше храна. Съдията остана зад бюрото си, а Кофи седна в добре познатото му кожено кресло.
Прокурорът не бе напускал вилата от петък вечерта. Не се обади в офиса в понеделник и служителите му не знаеха къде е. Предстоящите изслушвания, и двете пред съдия Хенри, бяха отложени. Кофи изглеждаше изпит, уморен и блед, с дълбоки сенки под очите. Обичайната му самоувереност се бе изпарила.
— Как си, Пол? — попита любезно съдията.
— Бил съм и по-добре.
— Сигурно. Вярно ли е, че екипът ти работи върху версията за съучастие между Дръм и Бойет?
— Обмисляме такъв вариант — отвърна Кофи и се втренчи в прозореца вляво от него.
Прокурорът избягваше да поглежда събеседника си в очите. Съдия Хенри нямаше подобни проблеми.
— Нека ти кажа нещо. Всички знаем, че отчаяно се опитваш да спасиш задника си. Чуй ме, Пол. Няма шанс да се измъкнеш от ситуацията. Никой не може да ти помогне. Ако представиш тази абсурдна теория, целият град ще ти се смее и напрежението само ще нарасне. Стига с глупостите. По-добре спри да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Изобщо забрави за работата си.
— Нима ме съветваш да подам оставка?
— Да. Незабавно. Кариерата ти приключи, и то най-позорно. Примири се с фактите, Пол. Не се ли оттеглиш от поста, чернокожите ще останат на улицата.
— А ако не искам?
— Не съм в състояние да те принудя, но определено ще ти усложня живота. Аз съм твоят съдия, Пол. Вземам решение по всяко дело тук. Докато продължаваш да бъдеш окръжен прокурор, няма да сътруднича на екипа ти. Не си прави труда да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Не повдигай обвинения, защото ще ги пренебрегна. Не ме моли за насрочване на дела, защото винаги ще съм зает. Ще бъдеш с вързани ръце, Пол.
Кофи дишаше през устата. Намръщи се и се опита да осмисли думите.
— Доста грубо изказване.
— Готов съм на всичко, за да те накарам да се оттеглиш.
— Ще подам оплакване.
Съдия Хенри се засмя.
— Вече съм на осемдесет и една години. Скоро ще се пенсионирам. Не ми пука.
Кофи бавно се изправи и отиде до прозореца. Застанал с гръб към съдията, той заяви:
— И на мен не ми пука, Елайас. Честно. Искам просто да се махна от тук и да си отдъхна. Аз съм само на петдесет и шест. Имам достатъчно време, за да се преориентирам. — Кофи замълча и прокара пръст по стъклото. — Господи, не е за вярване. Как се стигна до тук?
— С немарливост и лоша полицейска работа. Когато липсват доказателства, най-лесно е да изфабрикуваш признание.
Кофи се обърна и направи няколко крачки към бюрото. Очите му се насълзиха, а ръцете му затрепериха.
