Тържествената служба в памет на Донте Дръм трябваше да се проведе в Африканската методистка църква, която побираше двеста и петдесет посетители. Ако на всяко свободно място се сложеха сгъваеми столове и мъжете се наредяха плътно до стените, капацитетът достигаше триста и петдесет души. Когато във вторник вечер училището обяви, че ще остане затворено, плановете бързо се промениха. Службата бе преместена в гимнастическия му салон, където можеха да присъстват към две хиляди души. Церемонията започваше в един часа, след което Донте щеше да бъде погребан до баща си в Грийнууд Парк.
Към обяд салонът се напълни, а отвън чакаха търпеливо още посетители. Ковчегът на Донте се намираше в единия край на залата, под баскетболния кош. Беше отрупан с цветя. На екрана над ковчега се виждаше красивото лице на Донте, което поздравяваше с усмивка дошлите да се сбогуват. Близките му седяха на сгъваеми столове на първия ред. Те посрещаха приятели и прегръщаха непознати, като се стараеха да запазят самообладание. Църковният хор стоеше отстрани и пееше утешителни религиозни псалми. На пианото им акомпанираше мис Дафни Делмор, стара мома, която преди време бе преподавала уроци на Донте Дръм. Вдясно от ковчега имаше импровизирана сцена с подиум и микрофон. Пред нея седяха играчите на „Слоун Уориърс“, облечени в сините си състезателни екипи. Присъстваха всички, включително и треньорите. Освен футболистите в залата се забелязваха и други бели лица, но чернокожите преобладаваха.
Репортерите буквално бяха изолирани. Под строгите напътствия на Марвин Дръм те се скупчиха в далечния край на салона, под срещуположния баскетболен кош. Около тях бяха наредени столове, опасани с жълта полицейска лента. Наблизо стояха едри мъже в тъмни костюми, които не ги изпускаха от очи. И най-малкият опит за нарушаване на реда щеше да доведе до незабавното им изгонване или дори до физическа саморазправа на паркинга отвън. Близките на Донте, както и повечето други жители на града не одобряваха присъствието на медиите.
Робърта взе мъдрото решение да затвори ковчега. Не искаше хората да запомнят сина й като безжизнен труп. Знаеше, че погребението ще предизвика голям интерес, и предпочиташе да покаже на всички усмихнатия Донте.
В един и двайсет салонът се препълни. Хорът замлъкна, преподобният Джони Канти се качи на подиума и заяви:
— Днес сме се събрали тук, за да възпеем силата на живота, а не тъгата от смъртта.
Думите му прозвучаха добре и предизвикаха възгласи „Амин“, ала настроението далеч не беше празнично. В залата цареше тягостна атмосфера, породена не само от загубата, но и от чувството на гняв и недоволство.
Встъпителната молитва бе произнесена от отец Уилбър Уудс, белия пастор от Първа методистка църква в Слоун. Той прие на драго сърце поканата на Седрик Дръм. Свещеникът говори затрогващо за любовта, прошката и търсенето на справедливост. Трябваше да се сложи край на страданието, а виновните за случилото се да си понесат последствията. Гласът на отец Уудс беше мек, но силен. Думите му прозвучаха успокояващо. Присъствието на белия пастор, затворил очи и разкрил душата си пред всички, потуши до голяма степен негативните настроения. Поне за момента.
Донте никога не бе обсъждал погребението си. Затова майка му избра музиката, участниците и сценария на службата, която имаше за цел да отрази дълбоката религиозност на семейството. Преди да умре, Донте твърдеше, че се е отрекъл от Бог, но Робърта не му повярва.
Хорът запя „По-близо до Теб“ и присъстващите заплакаха. Из залата се разнесоха силни ридания. Когато отново настъпи тишина, думата бе взета от един бивш съотборник на Донте, който сега работеше като лекар в Далас. После на подиума се качи Роби Флак. Всички гости се изправиха и аплодираха адвоката. Обикновено подобни реакции не се възприемаха добре по време на църковна служба, но хората не можеха да се сдържат. Роби остана дълго на сцената. Избърса сълзите си и кимна на тълпата в знак на благодарност.
За човек, който през последните дни бе отправял остри нападки срещу целия свят, изказванията му прозвучаха учудващо спокойно. Роби никога не бе разбирал идеята за любовта към ближния и прошката. Движеше го единствено желанието за мъст. Той обаче осъзна, че поне за момента трябва да потисне язвителните си коментари и да запази добрия тон. Не му беше лесно. Адвокатът говори за престоя на Донте в затвора и многобройните им срещи, като дори се засмя на думите, с които Донте бе описал храната там. Прочете откъси от писмата му и отново се пошегува. Завърши речта си с последните мигове, прекарани с Донте.
— Преди да умре, Донте изрази вярата, че някой ден истината ще излезе наяве. Той се надяваше убиецът да бъде намерен и неговото име да бъде изчистено завинаги. Поиска всички приятели да се съберат около гроба му и да отпразнуват факта, че е невинен. Е, Донте, ние вече плануваме тържеството!
