Да, така беше. Любимата му радиостанция излъчваше класически рок. Той засили звука и след малко почна да тропа с пръсти по волана, да отмерва с ляв крак такта и да нашепва думите. Шумът избистри мозъка му, но все още не можеше да повярва колко близо е бил до заспиване на волана.
Още единайсет часа път. Помисли си за легендарния пилот Чарлс Линдбърг и за самотния му полет до Париж. Трийсет и три часа без прекъсване… и без сън в нощта преди да излети от Ню Йорк. По-късно Линдбърг бе писал, че му се събрали общо шейсет часа безсъние. Братът на Кийт беше пилот и обичаше да разказва такива истории.
Замисли се за брат си, за родителите си и за сестра си, а когато отново започна да клюма, попита:
— Колко братя и сестри имаш, Травис?
Говори ми, Травис. Каквото и да е, само и само да не заспя. Не можеш да ми помогнеш при шофирането, защото нямаш книжка. Нямаш застраховка. Няма да пипнеш волана, затова хайде, Травис, помогни ми, преди да катастрофираме.
— Не знам — отговори Травис след задължителния период на размисъл.
Отговорът прогони мъглата много по-успешно от музиката на Спрингстийн и Дилън.
— Как така не знаеш?
Лек тик. Травис бе отклонил поглед от страничния прозорец към предното стъкло.
— Ами… — Той пак помълча. — Малко след като съм се родил, баща ми напуснал майка ми. Никога не съм го виждал. Майка ми заживяла с друг мъж на име Даръл и тъй като той е първият, когото помня, предполагах, че е баща ми. И майка ми така казваше. Имах по-голям брат и той го наричаше „тате“. Даръл беше свестен човек, не ме биеше, но имаше брат, който ми посягаше. Когато ме изправиха пред съда за пръв път — тогава май бях на дванайсет, — разбрах, че Даръл не ми е роден баща. Много ме заболя. Бях смазан. После Даръл изчезна.
Както много други отговори на Бойет, и този пораждаше повече загадки, отколкото обяснения. Мозъкът на Кийт изведнъж заработи на пълни обороти и той се почувства съвсем разсънен. Обзе го решителност да разгадае психопата до себе си. Какво друго му оставаше да върши през предстоящото половин денонощие? Седяха в неговата кола. Можеше да пита каквото си иска.
— Значи имаш един брат?
— Повече са. Баща ми, истинският, избягал във Флорида и се хванал с друга жена. Народили цял куп деца, значи трябва да имам доста братя и сестри. Освен това се носеше слух, че майка ми е раждала и преди да се омъжи. Питате колко. Колкото и да кажете, все ще е вярно, пасторе.
— А с колко поддържащ връзка?
— Не бих го нарекъл връзка, но писах няколко писма на брат си. Той е в Илиной. В затвора.
Каква изненада.
— Защо е в затвора?
— По същата причина както всички останали. Наркотици и пиене. Трябвали му пари за дрога, затова влязъл в една къща, но работата се объркала и накрая пребил човек.
— Пишеш ли му в затвора?
— Понякога. Той е с доживотна присъда.
— Чичо ти посягаше ли му?
— Не, той беше по-голям и мисля, че чичо не го закачаше. Не сме разговаряли за това.
— Става дума за брата на Даръл, нали?
— Да.
— Значи всъщност не ти е бил чичо.
— Тогава не знаех. Защо задавате толкова много въпроси, пасторе?
— Просто убивам времето, Травис, и се мъча да не заспя. Откакто те срещнах в понеделник сутринта, почти не съм спал. Изтощен съм, а ни чака дълъг път.
— Тия въпроси не ми харесват.
— Е, какво очакваш да чуеш в Тексас? Пристигаме, представяш се като истинския убиец, а после заявяваш, че не обичаш въпроси. Бъди сериозен, Травис.
Изминаха в мълчание няколко километра. Травис се взираше в мрака отдясно и леко потропваше с пръсти по бастуна. Почти час не бе проявявал признаци на главоболие. Кийт погледна скоростомера и осъзна, че кара със сто трийсет и пет километра — петнайсет над разрешената скорост. Достатъчно, за да го глобят където и да било в Канзас. Той намали скоростта и за да поддържа ума си буден, разигра мислена сцена, в която пътен полицай го спираше, проверяваше документите му, след това документите на Бойет и накрая се обаждаше за подкрепление. Избягал престъпник. Съучастникът на злодея е лутерански свещеник. Сини лампи. Белезници. Нощувка в затвора, може би в една килия с беглеца, който не би трябвало да се притеснява от поредната нощ зад решетките. Какво ли щяха си помислят децата?
Отново започна да клюма. Имаше да проведе един телефонен разговор. Това поне щеше да го ангажира дотолкова, че напълно да прогони съня. Той извади телефона от джоба си и набра запаметения номер на Матю Бърнс. Наближаваше два след полунощ. Очевидно Матю спеше дълбоко. Събуди се едва след осмия сигнал.
— Дано поводът да е сериозен — изръмжа той.
— Добро утро, Матю. Как спа?
— Много добре, отче. Защо се обаждаш, по дяволите?
— Не ставай груб, синко. Виж, пътувам за Тексас заедно с човек на име Травис Бойет, същия мил джентълмен, който посети нашата църква миналата неделя. Може да си го виждал. Ходи с бастун. Както и да е, Травис има да направи признание пред властите в някакво малко тексаско градче, наречено Слоун, и бързаме да спрем една екзекуция.
Гласът на Матю се избистри веднага.
— Полудял ли си, Кийт? Качил си онзи тип в колата?
