— Правосъдната система прави от малолетните професионални престъпници. Обществото иска да ни заключи и да изхвърли ключа, но е твърде глупаво, за да осъзнае, че рано или късно ще излезем навън. А когато излезем, сме още по-голяма напаст. Вижте мен. Иска ми се да мисля, че когато ме прибраха на тринайсет, не бях безнадежден случай. Но след две години насилие, побоища и извратеност на свобода излезе един озлобен петнайсетгодишен хлапак. Затворите са фабрики за омраза, пасторе, а обществото иска нови и нови. Това не помага.
— На друг ли прехвърляш вината за станалото с Никол?
Бойет въздъхна и се загледа настрани. Въпросът не беше лек и той сякаш се сви под тежестта му. Накрая каза:
— Пропускате същината, пасторе. Извърших лоши неща, но не можех да се спра. Защо не можех? Защото съм такъв. Но не съм се родил такъв. Станах човек с цял куп проблеми не заради наследственост, а заради исканията на обществото. Заключете ги. Накажете ги най-жестоко. А ако попътно създадете някое и друго чудовище, няма страшно.
— А какво ще кажеш за другите петдесет процента?
— Кои са те?
— Половината условно освободени престъпници започват нов живот и повече не попадат в затвора.
Статистиката не се поправи на Бойет. Той се намести по-удобно и прикова поглед в страничното огледало. Пак се затвори в черупката си и спря да говори. Когато отминаха Уичита, той заспа.
Телефонът му иззвъня пак в 3:40 ч. Беше Матю Бърнс.
— Къде си, Кийт? — попита той.
— Опитай се да поспиш, Матю. Извинявай, че те притесних.
— Не мога да спя. Къде си?
— На около петдесет километра от щатската граница с Оклахома.
— Онзи още ли е с теб?
— О, да. В момента спи. И мен нещо ме е налегнала дрямка.
— Разговарях с Дейна. Много е разтревожена, Кийт. И аз се тревожа. Мислим, че си се побъркал.
— Вероятно. Трогнат съм. Спокойно, Матю. Върша каквото трябва и ще устоя, все едно какво ще се случи. В момента мисля само за Донте Дръм.
— Не пресичай щатската граница.
— Чух те още първия път.
— Добре. Просто да знам, че съм те предупредил неведнъж.
— Ще си го запиша.
— Добре. Сега слушай, Кийт. Нямаме представа какво може да стане, като пристигнете в Слоун и твоят човек се разприказва. Предполагам, че камерите ще му налетят като лешояди на мърша. Не се намесвай, Кийт. Стой настрани. Не разговаряй с репортерите. Със сигурност ще се случи едно от двете. Първи вариант — екзекуцията се провежда по план. Тогава си направил каквото ти е по силите и е време да се прибереш у дома. Бойет има избора да остане там или да си потърси транспорт за връщане. За теб всъщност няма значение. Има известна надежда никой да не научи за малката ти авантюра в Тексас. Вторият вариант е екзекуцията да бъде спряна. Тогава печелиш, но не бързай да тържествуваш. Докато властите се разправят с Бойет, ти изчезваш от града и се прибираш у дома. При всяко положение трябва да останеш незабелязан. Ясен ли съм?
— Мисля, че да. Имам въпрос: къде да отидем, когато пристигнем в Слоун? Кого да потърсим — полицията, пресата, защитниците?
— Роби Флак. Той единствен може да ти обърне внимание. Полицията и прокуратурата нямат интерес да изслушат Бойет. Те си имат виновника. Просто чакат екзекуцията. Само Флак може да ти повярва и със сигурност изглежда способен да вдигне голям шум. Ако Бойет разкаже интересна история, Флак ще се погрижи за пресата.
— И аз така си мислех. Смятам да му позвъня в шест. Не вярвам да спи много.
— Нека пак да си поговорим, преди да започнем с обажданията.
— Дадено.
— И… Кийт, все още мисля, че си луд.
— Не се съмнявам, Матю.
Той прибра телефона в джоба си. Няколко минути по-късно колата напусна Канзас и навлезе в Оклахома. Кийт караше със сто и трийсет километра в час. Носеше свещеническа якичка и вярваше, че нито един уважаващ себе си пътен полицай няма да прекали с въпросите си към Божи служител, виновен само за превишена скорост.
Близките на Дръм пренощуваха в евтин мотел край Ливигстън, само на шест километра от затвора „Алан Б. Полънски“, където Донте бе лежал зад решетките повече от седем години. Скромните приходи на мотела идваха главно от семействата на затворници, включително и от странната секта на задочните съпруги от чужбина. По всяко време имаше двайсетина осъдени на смърт, женени за европейки, които всъщност не можеха да докоснат. Щатът не утвърждаваше официално браковете, но двойките все пак се смятаха за семейни и разиграваха ролите си, доколкото бе възможно. Съпругите си разменяха писма и често пристигаха заедно в Тексас да видят мъжете си. Отсядаха в един и същ мотел.
Снощи четири от тях вечеряха на съседната маса до семейство Дръм. Обикновено привличаха вниманието с подчертания си акцент и предизвикателното облекло. Това им харесваше. У дома никой не ги забелязваше.
