Няколко километра по-нататък отбиха на едно крайпътно място за отдих. Телефонът на Кийт пак забръмча. Още едно пропуснато обаждане от Матю Бърнс. Влачейки след себе си облак дим, Бойет се залута към горичката зад тоалетните. Кийт крачеше напред-назад из паркинга, опитвайки се да раздвижи кръвта си, и от време на време хвърляше поглед към своя спътник. Когато Бойет съвсем се загуби в мрака, Кийт се запита дали не е изчезнал окончателно. Но вече беше толкова изморен от пътуването, че не даваше пет пари за това. Ако Бойет избягаше, Кийт просто щеше да потегли обратно, блажено самотен в колата, а после стоически да изтърпи упреците на Дейна и Матю. С малко късмет никой нямаше да узнае за провалената мисия. А Бойет щеше да прави каквото бе правил винаги — да се скита насам-натам, докато умре или отново го арестуват.
Ами ако нападнеше някого? Дали щяха да обвинят и Кийт?
Минутите отлитаха без никакъв признак за движение из горичката. Десетина тежкотоварни камиона бяха паркирани в единия край на площадката и шофьорите спяха в кабините, а генераторите тихо бучаха.
Кийт се подпря на колата и зачака. Вече нямаше нерви и искаше да се прибере. Искаше Бойет да остане в гората, да върви все по-навътре, докато просто изчезне. После си помисли за Донте Дръм.
Откъм дърветата лъхна струйка дим. Спътникът му не бе избягал.
Изминаха километри в пълно мълчание. Бойет сякаш бе забравил за миналото си, макар че само преди минути говореше, без да спира. При първите признаци на умора Кийт го подкани:
— Значи казваш, че сте били в Джоплин. Чичо Чет дошъл и си заминал.
Тик, пет секунди, десет.
— Да… живеехме във фургон извън града. Бедняшки квартал. Винаги сме живели в бедняшки квартали, но помня колко се гордеех, че имаме хубав фургон. Под наем, но тогава не знаех. Край паркинга за фургони минаваше тесен асфалтов път, който навлизаше километри навътре из хълмовете в окръг Нютън южно от Джоплин. Там имаше рекички, долини и черни пътища. Рай за децата. С часове карахме велосипеди по пътеките и никой не можеше да ни намери. Понякога задигахме бира и уиски от фургона или дори от някое магазинче и духвахме да пируваме в пущинака. Веднъж едно момче отмъкна от брат си цяла торбичка трева и така се надрусахме, че не можехме да се крепим на велосипедите.
— И там ли е заровена Никол?
Кийт преброи до единайсет, преди Бойет да отговори:
— Вероятно. Там някъде е. Право да ви кажа, не знам дали ще си спомня. Бях пийнал здравата, пасторе. Опитвах се да си припомня, веднъж дори се помъчих да начертая карта, но ще е трудно. Ако изобщо отидем.
— Защо я зарови там?
— Не исках да я открият. И излязох прав.
— Откъде знаеш, че си излязъл прав? Откъде знаеш, че не са намерили тялото? Погребал си я преди девет години. През последните шест си лежал в затвора, без достъп до новините.
— Пасторе, уверявам ви, че не са я намерили.
Съмненията на Кийт се разсеяха. Вярваше на Бойет и в същото време изпитваше мъчително отчаяние, че се доверява на един изпечен престъпник. Докато наближаваха Уичита, той окончателно се разсъни. Бойет отново се бе затворил в жалката си черупка. От време на време разтриваше слепоочията си.
— Значи за пръв път влезе в съда на дванайсет години? — попита Кийт.
Тик.
— Някъде там. Да, бях на дванайсет. Помня как съдията подметна, че съм твърде малък, за да почвам кариера на престъпник. Пълен наивник.
— Какво беше престъплението?
— Вмъкнахме се в един магазин и задигнахме колкото можехме да носим. Бира, цигари, шоколад, шунка, чипс. Устроихме си страхотно пиршество в гората, натряскахме се. Нямахме проблеми, докато не излезе записът от видеокамерата. Беше ми първото престъпление, затова ми се размина с условна присъда. Заедно с мен обвиниха и Еди Стюарт. Той беше на четиринайсет и не го хващаха за пръв път. Замина за поправителното училище и повече не го видях. Кварталът беше мизерен, тъй че не липсваха лоши момчета. Постоянно си търсехме белята. Даръл ме хокаше, но той се мяркаше от дъжд на вятър. Майка ми се стараеше, но не можеше да откаже пиенето. Брат ми го прибраха, когато стана на петнайсет години. Мен на тринайсет. Влизали ли сте в изправително училище, пасторе?
— Не.
— Така си и мислех. Там влизат децата, които никой не иска. Повечето не са лоши хлапета, поне отначало. Просто не им е провървяло. Първата ми спирка беше в едно заведение близо до Сейнт Луис и като всички поправителни училища си беше просто затвор за деца. Дадоха ми горно легло в една дълга стая, претъпкана с улични хлапета от Сейнт Луис. Насилието беше жестоко. Никога нямаше достатъчно пазачи и надзиратели. За да оцелееш, трябваше да се включиш в някоя банда. Като видяха в досието ми, че съм сексуално насилван, станах лесна плячка за надзирателите. След две години ад ме освободиха. Кажете ми, пасторе, какво да прави едно петнайсетгодишно момче, когато се върне на улицата след две години мъчения?
Той се втренчи в свещеника, сякаш наистина чакаше отговор. Без да откъсва поглед от пътя, Кийт сви рамене.
