Съседната килия бе предназначена за свиждания. Приличаше на останалите с единственото изключение, че зад решетките имаше стъклена врата. Тя позволяваше на адвоката и клиента му да се усамотят на последната си среща. Според правилника двамата разполагаха с един час. Повечето осъдени на смърт си оставяха няколко минути, за да се помолят със свещеника на затвора. Свиждането започваше в четири и свършваше в пет часа, а точно преди края затворникът оставаше съвсем сам. Въпреки че спазваше педантично правилата, понякога Джийтър бе склонен да ги наруши. Освен това знаеше, че за разлика от повечето други затворници Донте Дръм се бе държал безупречно — факт, който означаваше много в неговия бранш.
Джийтър посочи часовника си и каза:
— В момента е 16:45 часа. Мистър Флак, имате шейсет минути.
— Благодаря.
Донте влезе в килията за свиждания и седна на ръба на леглото. Роби го последва и зае място на един стол. Надзирателят затвори стъклената врата и дръпна решетките.
Двамата останаха сами. Коленете им се докосваха. Роби потупа Донте по рамото и се опита да му вдъхне кураж. Дълго се беше колебал дали да му разкаже за Бойет. От една страна, си мислеше, че Донте е приел неизбежното и е подготвен за онова, което го чака след час. Момчето определено изглеждаше спокойно. Защо да го притеснява с поредната налудничава история? От друга страна обаче, Донте би се радвал да разбере, че истината най-накрая ще излезе наяве. Доброто му име щеше да бъде възстановено, макар и посмъртно. Но истината далеч не бе еднозначна и адвокатът реши да не споменава Бойет.
— Благодаря ти, че дойде, Роби — прошепна Донте.
— Обещах ти, че ще бъда с теб до самия край. Съжалявам, че не успях да спра екзекуцията, Донте. Ужасно съжалявам.
— Стига, Роби. Ти направи всичко по силите си. Все още продължаваш да се бориш, нали?
— О, да. В последния момент подадохме още две молби за обжалване, така че съществува шанс.
— Колко е голям, Роби?
— Не знам. Джоуи Гембъл си призна, че е излъгал по време на делото. Снощи се напи в един стриптийз клуб и каза истината. Ние тайно записахме думите му и подадохме молба тази сутрин. Съдът я отхвърли. После, към три и половина следобед, Джоуи се обади и предложи да си признае всичко.
Донте поклати скептично глава.
— Сега ще се опитаме да подадем друга молба, която съдържа клетвената му декларация. Тя също ни дава надежда.
Двамата седяха прегърбени и си шепнеха. Главите им почти се докосваха. Имаше да си кажат толкова много неща, но не намираха подходящите думи. Роби беше огорчен от системата и толкова разгневен, че му идеше да крещи. Измъчваше го мисълта за ужасния провал в опитите да спаси Донте. Преди всичко обаче изпитваше тъга.
Престоят във временната килия смущаваше Донте. На десетина метра оттам се намираше вратата, водеща към смъртта. А той предпочиташе да не я отваря. Зад гърба си бе оставил онова отделение и вбесяващото съществуване в единичната килия, която не искаше да вижда отново. Донте си мислеше, че е готов да мине през вратата, но в действителност не беше. Евентуалното връщане в „Полънски“ също му се струваше ужасяващо.
— Не се измъчвай, Роби. Всичко ще бъде наред.
След като получи разрешение, Кийт излезе навън, за да си поеме глътка въздух. В понеделник сутринта в Топика бе валял сняг, а сега в Тексас беше над двайсет и пет градуса. Пасторът се облегна на една ограда и се втренчи в бодливата тел над главата си. Обади се на Дейна и й разказа къде се намира в момента. Сподели мислите и чувствата си. Съпругата му бе точно толкова объркана, колкото и той самият.
След като реши проблема със случая „Дръм“, съдия Милтън Прудлоу излезе от кабинета си и се отправи към частния клуб „Ролинг Крийк“ в западния край на Остин. В пет часа имаше тенис мач с един от най-големите спонсори на последната му кампания. Докато пътуваше натам, мобилният му телефон иззвъня. Съдебният секретар го информира, че е получил обаждане от Защитната група. Адвокатите щели да внесат още една молба.
— Колко е часът? — попита Прудлоу.
— 16:49.
— Омръзна ми от тези глупости — каза съдията. — Всички знаят, че работим до пет.
— Така е, сър — отвърна секретарят.
Той знаеше добре, че съдия Прудлоу ненавижда документи, подадени от отчаяни адвокати в последната минута. Наказателните дела се разглеждаха с години, а защитниците винаги се задействаха преди самия край.
— Имаш ли представа за какво става дума? — попита Прудлоу.
— Мисля, че е същата молба, която подадоха тази сутрин. Един от свидетелите се отрича от показанията си. Адвокатите имат някакъв проблем с компютрите си.
— Страшно оригинално. Съдът приключва в пет. Искам да заключиш офиса точно тогава. Нито минута по-късно. Разбра ли?
— Да, сър.
В 16:45 ч. Сисили Авис и двама асистенти напуснаха офиса на Защитната трупа с молбата и декларацията на Гембъл. Те носеха всички дванайсет екземпляра. Докато се придвижваха по оживените улици, Сисили се обади на съдебния секретар и му съобщи, че вече пътуват натам. Той я информира, че съдът затваря точно в пет, както във всеки делничен ден.
