— Молбата ни съдържа клетвена декларация на единствения очевидец по това дело за убийство — настоя Сисили.
— Доколкото си спомням, вече получихме такъв документ — отвърна секретарят.
— Не е вярно! Този път разполагаме с признание, дадено под клетва.
— Току-що говорих със съдията. Приключваме точно в пет.
— Но ние ще закъснеем само с няколко минути!
— Работим до пет.
Травис Бойет седеше до прозореца в заседателната зала. Сложил бастуна на коленете си, той наблюдаваше създалия се хаос. Хората тичаха напред-назад и крещяха истерично. Фред Прайър стоеше наблизо, неспособен да помогне.
Объркан от случващото се, Бойет стана и се приближи до масата.
— Ще ми кажете ли какво става? — попита той.
— Да. На път сме да загубим — сопна се Карлос.
— А признанието? Някой изобщо чу ли думите ми?
— Отговорът е „не“. Съдът не изпадна във възторг.
— Да не мислят, че лъжа?
— Да, Травис. Точно така. Съжалявам. Ние ти вярваме, но нямаме право на глас.
— Искам да говоря с журналистите.
— В момента са заети да отразяват пожарите.
Сами Томас погледна лаптопа си, записа нещо и подаде бележката на Бойет.
— Това е номерът на местния телевизионен клоун. — Тя посочи масичката до телевизора. — Телефонът е там. Правете каквото желаете, мистър Бойет.
Травис отиде бавно до телефона, избра номера и зачака. Сами, Карлос, Бони и Фред Прайър го наблюдаваха.
Хванал слушалката, той се втренчи в пода. После потрепна и каза:
— Ъъъ… Гарет ли е на телефона? Добре, слушайте. Казвам се Травис Бойет и се намирам в кантората на Роби Флак. Става дума за убийството на Никол Ярбър, искам да направя признание по телевизията. — Бойет млъкна и главата му се разтресе от тика. — Аз убих момичето. Донте Дръм няма нищо общо със случая. — Отново мълчание. — Да, държа да го кажа по телевизията. Разполагам и с друга информация.
Останалите си представиха възторжената реакция на Гарет. Каква сензация!
— Добре — заяви Бойет накрая и затвори. После се огледа из стаята и добави: — Ще пристигнат тук до десет минути.
— Фред — каза Сами. — Моля те, изведи мистър Бойет отвън и намери подходящо място за изявлението.
— Може да си тръгна, ако искам, нали? — попита Бойет. — Нали не съм длъжен да стоя тук?
— Ако зависи от мен, сте свободен човек — отвърна Сами. — Правете каквото искате. Не ме интересува.
Бойет и Прайър излязоха от заседателната зала и зачакаха пред входа на старата гара.
Карлос прие обаждане от Сисили Ейвис. Адвокатката обясни, че е пристигнала пред съда в 17:07 ч., но вратите били затворени. Звъннала на съдебния секретар, но той вече пътувал към къщи.
Защитната група не бе успяла да подаде последната молба на Донте.
В компютъра на клуба бе отбелязано, че съдия Милтън Прудлоу и неговият гост са играли тенис на корт номер осем в продължение на шейсет минути, започвайки в 17:00 ч.
Малката вила на Пол Кофи се намираше до едно езеро на петнайсет километра южно от Слоун. Прокурорът я притежаваше от години и я използваше за усамотение и риболов. Тя бе служила и като любовно гнездо по време на връзката му със съдия Вивиан Грейл, довела до грозната раздяла с жена му. Тогава Кофи за малко не бе загубил вилата. Вместо нея обаче бившата му съпруга бе получила семейния им дом.
След като приключи с обяда в четвъртък, той напусна кабинета си и се отправи към езерото. В града цареше хаос и положението ставаше опасно. Телефоните звъняха неспирно и колегите му дори не полагаха усилия да изглеждат продуктивни. Прокурорът се измъкна от безумието и скоро се озова сред тишината на природата. Там той се захвана с последните приготовления за събирането, което бе планувал цяла седмица. Изстуди бирата, зареди бара и обиколи вилата в очакване на гостите. Те пристигнаха още преди пет часа, тъй като си бяха тръгнали по-рано от работа. Всички се нуждаеха от едно питие и скоро се събраха на кея до водата. Сред тях имаше пенсионирани и настоящи адвокати, двама заместник-прокурори от службата на Кофи, един следовател и още приятели, повечето от които по някакъв начин бяха свързани с правото.
Дрю Кърбър бе дошъл в компанията на друг инспектор от полицията. Всички искаха да разговарят с Кърбър — ченгето, определило изхода на делото. Без майсторския разпит, който той бе провел с Донте Дръм, нямаше да се стигне до присъда. Именно Кърбър бе намерил ловджийските кучета, подушили миризмата на Никол в зеления пикап. Полицаят умело бе манипулирал друг арестуван, за да изтръгне поредното признание от заподозрения. Кърбър наистина бе свършил добра работа. Делото срещу Донте Дръм представляваше кулминацията в неговата кариера и инспекторът се наслаждавате на финалната му фаза.
За да не остане по-назад, Пол Кофи също взе своя дял от вниманието. Прокурорът щеше да се пенсионира след няколко години и искаше своевременно да си извоюва добра репутация. Въпреки ожесточените действия на Роби Флак и неговите помощници екипът на Кофи бе успял да победи в името на Никол и справедливостта. А фактът, че се бе преборил за така жадуваната смъртна присъда без наличието на труп, му даваше още по-голямо основание за гордост.
