Скоро алкохолът отпусна напрежението. Гостите се посмяха на историята за любимия им губернатор, нарекъл Дръм „чудовище“ пред чернокожата тълпа. Те станаха по-сериозни, когато Кофи разказа за молбата, подадена от защитата едва преди два часа. В нея се съдържаше признанието на някакъв ненормалник, който твърдеше, че е убил Никол. Прокурорът побърза да успокои присъстващите, като съобщи, че апелативният съд е отказал да помилва Донте. Адвокатите разполагаха само с още една молба — „разбира се, фалшива като всички останали“, — но Върховният съд по всяка вероятност щеше да я отхвърли. Кофи радостно обяви, че справедливостта ще възтържествува съвсем скоро.
После гостите размениха впечатленията си от църковните палежи, изгорялата фабрика за памук, протеста пред Сивитан Парк и мобилизирането на кавалерията. Отряд от Националната гвардия трябваше да пристигне в Слоун в шест часа. Всички се съгласиха, че подобна намеса е повече от необходима.
Кофи приготвяше пилешки бутчета и гърди на скара, потопени обилно в марината.
Хънтсвил е известен и с щатския университет „Сам Хюстън“. Всяка година там постъпват шестнайсет хиляди студенти. Осемдесет и един процента от тях са бели, дванайсет са чернокожи, а шест са латиноамериканци. Един процент имат друг етнически произход.
Късно следобед в четвъртък много от чернокожите студенти тръгнаха към затвора, който се намираше на осем преки от университета, в центъра на Хънтсвил. Участниците в операция „Отклонение“ се бяха провалили в опита си да блокират пътищата, но със сигурност щяха да успеят да вдигнат доста шум. Улиците в близост до затвора се охраняваха от щатски пътни полицаи и хората от местния участък. Властите очакваха неприятности и затова бяха засилили мерките за сигурно ст около „Стената“.
Чернокожите студенти се събраха на три преки от затвора и започнаха да протестират. Когато излезе от сградата за екзекуции, за да се обади по телефона, Роби чу далечните възгласи на хиляди младежи: „Донте! Донте!“ Не можеше да погледне отвъд стените на затвора, но предположи, че тълпата е някъде наблизо.
Какво значение имаше? Вече беше твърде късно за шествия и демонстрации. Той се заслуша във виковете и позвъни в кантората. Сами Томас вдигна слушалката и промърмори:
— Не ни позволиха да внесем декларацията на Гембъл. Съдът е затворил врати в пет часа, Роби. Нашите хора са Закъснели само със седем минути, а секретарят е бил предупреден.
Първата мисъл на Роби бе да захвърли телефона в тухлената стена и да го наблюдава как се разпада на хиляди парченца. Той обаче беше твърде шокиран, за да реагира.
Сами продължи:
— Обадили са се на секретаря малко преди пет часа. Казали са, че пътуват натам. Той отвърнал, че е говорил с Прудлоу. Съдът щял да затвори точно в пет. Слушаш ли ме, Роби?
— Да. Продължавай.
— Разполагаме единствено с молбата до Върховния съд. Те още не са се произнесли по случая.
Роби се облегна на оградата, за да запази равновесие. Внезапният изблик на емоции нямаше да промени ситуацията. Той можеше да крещи и да заплашва със съд, но първо трябваше да помисли.
— Върховният съд няма да ни помогне. Ти как мислиш? — попита Роби.
— И аз съм на същото мнение.
— Значи всичко свърши.
— Да, Роби. Всички в кантората имат това чувство.
— Знаеш ли, Сами? Нуждаехме се от двайсет и четири часа. Ако Травис Бойет и Джоуи Гембъл ни бяха спечелили едно денонощие, можехме да спрем проклетата екзекуция и Донте щеше да излезе на свобода. Само двайсет и четири часа.
— Съгласна съм. Между другото, Бойет стои отвън и чака екип от телевизията. Той им се обади, не ние. Дадох му номера. Държи да говори с тях.
— Защо не, по дяволите? Искам целият свят да чуе историята му. Не ме интересува вече. Карлос подготви ли записа?
— Мисля, че да.
— Кажи му да го разпрати до всеки вестник и телевизионен канал в щата. Хубаво е да вдигнем възможно най-много шум. И бездруго сме на път да загубим. Нека поне го направим с гръм и трясък.
— Разбрано, шефе.
Роби се заслуша в далечните възгласи и се втренчи в телефона си. На кого можеше да се обади? Съществуваше ли изобщо някой, който бе в състояние да помогне?
Кийт подскочи, когато решетката се затръшна зад гърба му. Пасторът не влизаше за пръв път в затвор, но преди никога не го бяха заключвали в килия. Дишаше затруднено и стомахът му беше свит на топка, но беше помолил Бог да му вдъхне смелост. Посещението щеше да бъде кратко.
Донте не се изправи, когато Кийт влезе в килията. Само се усмихна и му подаде ръка. Кийт се здрависа вяло с него.
— Казвам се Кийт Шрьодер — представи се той. Седна на стола и опря гръб в стената. Краката му се намираха на сантиметри от краката на Донте.
— Роби твърди, че сте добър човек — заяви Донте и се втренчи в яката му сякаш за да се увери, че непознатият наистина е свещеник.
