Пробудена любов полностью

О. силно се изкушаваше да надникне в тези приспособления за задържане на вампирите, но знаеше, че ако го направи, няма да може да се върне отново към работата си. А трябваше да изпълнява и квоти. Да бъдеш вторият по ранг в Обществото на лесърите, имаше своите предимства, като например фактът, че му бяха поверили управлението на това местенце. Но ако искаше да запази своята относителна свобода на действие, трябваше да има адекватно поведение.

Което означаваше да се погрижи за оръжието си дори когато предпочита да свърши нещо друго. Отмести встрани комплекта за първа помощ, грабна кутията, в която бяха всички необходими неща за почистване на оръжието, и придърпа един стол до масата за аутопсии.

Единствената врата на стаята се отвори, без да се почука. О. хвърли гневен поглед през рамо, но като видя влезлия, скри раздразнението си. Господин Х. не бе добре дошъл, но едва ли можеше да му забрани достъп. Дори само заради чувството за самосъхранение.

Застаналият под голата крушка водач на лесърите не бе желан противник, ако искаш да останеш цял и невредим. Бе висок близо два метра и имаше телосложението на автомобил: квадратно и солидно. И като всички членове на обществото, прекарали дълго време в него, бе избледнял. Бялата му кожа не можеше да почернее от слънцето, нито пък да бъде обрулена от вятъра. Косата му имаше цвета на паяжина. Очите му бяха светлосиви като забуленото в облаци небе и също толкова мрачни и безизразни.

С нехайна крачка господин Х. започна да оглежда мястото — не преценяваше как са подредени нещата, а търсеше нещо.

— Казаха ми, че току-що си хванал нов цивилен.

О. остави парцала за почистване и преброи наум колко оръжия висят в момента по тялото му. Нож на дясното бедро. „Глок“ отзад на кръста. Искаше му се да разполагаше с повече.

— Залових го в центъра на града, пред „Зироу Сам“, преди около четирийсет и пет минути. В една от тръбите е, тъкмо се свестява.

— Добра работа.

— Планирам ново излизане. Веднага.

— Така ли? — Господин Х. спря пред рафтовете и взе назъбен ловджийски нож. — Знаеш ли, чух нещо доста обезпокоително.

О. запази мълчание и премести ръка по-близо до дръжката на ножа.

— Няма ли да ме попиташ какво е то? — каза водачът на лесърите и отиде до трите забити в земята тръби. — А може би вече знаеш тайната?

О. погали с длан ножа, докато господин Х. се бавеше над металните капаци, покриващи тръбите. Не даваше и пет пари за първите двама пленници. Обаче третият бе единствено негов.

— Няма свободни места ли, господин О.? — С върха на ботуша побутна въжетата, които изчезваха в дупката. — Мислех, че си убил двамата, след като си разбрал, че нямат какво да кажат.

— Да.

— Така че с цивилния, когото си заловил тази вечер, трябва да имаш една свободна тръба. А се оказва, че няма свободно място…

— Залових и друг.

— Кога?

— Снощи.

— Лъжеш. — Господин Х. изрита встрани капака на третата тръба.

Първият импулс на О. бе да скочи на крака, да направи две бързи крачки и да забие ножа в гърлото на господин Х. Обаче нямаше да успее да стигне толкова далеч. Водачът на лесърите притежаваше способността да парализира подчинените си. Трябваше само да ги погледне.

И така, О. не помръдна, но трепереше от усилието да остане на мястото си.

Господин Х. извади фенерче от джоба си, включи го и насочи лъча светлина в дупката. Оттам се чу приглушен вик и очите му се ококориха широко.

— Господи, това наистина е жена! Защо не съм уведомен за това, по дяволите?

О. бавно се изправи. Ножът висеше на бедрото му, скрит в гънките на работните му панталони. Стискаше здраво дръжката и ръката му дори не трепваше.

— Тя е нова — каза.

— Аз чух нещо друго.

Господин Х. отиде бързо в банята и дръпна найлоновата завеса на душ-кабината. Изруга и ритна шишетата шампоан и бебешко масло за тяло, подредени в единия ъгъл. След това отиде до шкафа с муниции и издърпа хладилната камера, скрита зад него. Наклони я и храната от нея се изсипа на пода. Тъй като лесърите не се хранеха, това бе равносилно на признание.

Бледото лице на господин Х. беше разкривено от ярост.

— Отглеждаш си домашен любимец, така ли?

О. мислеше как по-правдоподобно да отрече и в същото време измерваше с поглед разстоянието между тях.

— Тя е ценна. Използвам я по време на разпит.

— Как?

— Мъжете от техния вид не могат да гледат как жена бива измъчвана. Тя е нещо като инструмент, с който ги стимулирам да се разприказват.

Господин Х. присви очи.

— Защо не ми каза за нея?

— Това е моят център. Вие ми разрешихте да го управлявам както намеря за добре. — Когато откриеше доносника, щеше жив да го одере. — Мога да се грижа за дейността тук и вие го знаете. За вас не би трябвало да има значение как си върша работата.

— Трябваше да ми кажеш. — Господин Х. неочаквано застина. — Мислиш ли да използваш ножа, който държиш в ръка, синко?

Да, татенце, всъщност мисля.

— Аз ли съм главният тук, или не?

Господин Х. премести тежестта на тялото си върху пръстите на краката, а О. се приготви за сблъсък.