Пробудена любов полностью

Бе необходимо известно време, за да я победи психозата, и също като при болестите на тялото, и тук имаше различни стадии. В началото бе прекалено завладяна от ужас, за да мисли за нещо друго, освен за болката от мъченията. Но дните отминаваха, а нищо подобно не се случваше. Да, лесърът я биеше и погледите, с които обхождаше тялото й, предизвикваха у нея отвращение, но не я подлагаше на мъчения, както останалите вампири. Нито я бе изнасилил.

В отговор мислите й постепенно бяха взели друга насока, духът й се бе съживил и тя бе започнала да храни надежда, че ще бъде спасена. Обаче този период не бе траял дълго. Седмица може би, макар да й бе трудно да измерва хода на времето.

После бе започнало необратимото плъзгане надолу. Онова, което я теглеше към дъното, бе самият лесър. Беше й отнело известно време, за да осъзнае, че има странно влияние над своя похитител, но не след дълго започна да го използва. Отначало го предизвикваше, за да изпробва границите, до които можеше да стигне. По-късно го измъчваше поради единствената причина, че го мрази и иска той да страда.

По някаква причина лесърът, който я бе заловил… я обичаше. С цялото си сърце. Понякога й крещеше и това му настроение извикваше ужас у нея, но колкото по-зле се държеше с него, толкова повече я глезеше. Изпадаше в силна тревога, ако откажеше да го погледне. Плачеше, когато отказваше подаръците му. С нарастваща страст се тревожеше за нея и просеше вниманието й, сгушваше се в нея, а когато го отблъснеше, бе съкрушен.

Да си играе с чувствата му, бе сега целият й омразен свят, а жестокостта едновременно я подхранваше и убиваше. Някога бе жива — дъщеря, сестра… личност… А сега бе станала безчувствена, твърда като бетон и не можеше да излезе от този кошмар. Превръщаше се в балсамирана мумия.

Знаеше, че никога няма да я освободи. Бе й отнел бъдещето толкова сигурно, колкото и ако я бе убил. Всичко, което имаше сега, бе това ужасно и безкрайно настояще. С него.

В гърдите й се надигна паника — чувство, което не бе изпитвала известно време.

Обзе я отчаяно желание да се върне към състоянието на безчувственост. Замисли се за това, колко е студено в земята. Лесърът я обличаше с дрехи, които бе взел от дома й, и не й липсваха топли чорапи и клинове, вълнени пуловери и ботуши. Но студът бе безмилостен, прокрадваше се през слоевете дрехи, просмукваше се в костите и превръщаше костния й мозък в ледена каша.

Мислите й се понесоха към къщата, в която бе живяла толкова кратко време. Спомни си веселите пламъци на огъня в камината и щастието, което изпитваше, че е самостоятелна… Но спомените бяха лоши. Напомняха й за стария й живот, за майка й… за брат й. Господи, Ривендж. Рив я подлудяваше с тираничното си държание, но е бил прав. Ако бе останала със семейството си, нямаше да срещне Мери, жената човек, която бе нейна съседка. Нямаше да прекоси ливадата между двете къщи в онази нощ, за да се увери, че всичко е наред. Нямаше да срещне лесъра… И нямаше да се превърне в дишаща мъртва.

Питаше се колко ли дълго я е търсил брат й. И дали вече се е отказал. Вероятно. Дори Рив не би могъл да продължи вечно без всякаква надежда.

Бе готова да се обзаложи, че я е търсил, но до известна степен се радваше, че не я бе намерил. Макар и изключително агресивен, той бе цивилен и можеше да пострада, ако се опиташе да я спаси. Лесърите бяха силни. Жестоки и могъщи. Не, в нейния свят можеше да я върне само някой равностоен на чудовището, което я държеше в плен.

Пред очите й изникна образът на Зейдист, ясен като снимка. Видя жестоките му черни очи. Белегът, който прорязваше лицето му и изкривяваше горната му устна. Татуировките на кръвен роб около врата и китките му. Спомни си белезите от бой с камшик по гърба му. Пиърсингите на зърната на гърдите му. И мускулестото му, прекалено слабо тяло.

Замисли се за непреклонната му воля, за силната му омраза. Той вдъхваше ужас, бе страшилището на нейната раса. Бе унищожен, не наранен, по думите на близнака му. Но точно поради тази причина щеше да бъде идеалният спасител. Единствено той можеше да се мери с лесъра, който я бе похитил. Бруталността на Зейдист вероятно бе единственото, което можеше да я измъкне оттук, но не смееше да се надява, че ще я търси. Тя бе обикновена цивилна, която бе срещнал два пъти.

И втория път я бе накарал да се закълне, че няма да се доближи отново до него.

Обзе я страх. Опита се да го потисне, като си каза, че Ривендж продължава да я търси. И че ще се обади на братята, ако открие и най-малката следа за местонахождението й. И тогава може би Зейдист щеше да дойде и да я спаси, защото това влизаше в задълженията му.

— Ехо? Ехо? Има ли някой тук? — Достигна до нея треперещ и приглушен мъжки глас.

Реши, че принадлежи на току-що заловения цивилен. В началото всички се опитваха да се свържат с някого другиго. Бела прочисти гърлото си.

— Аз съм… тук.

Настъпи пауза.

— О, света Скрайб Върджин, ти ли си отвлечената жена? Ти ли си… Бела?