Пробудена любов полностью

Джон бе изигран. Манипулираха го и това го ядосваше. Но реши, че е по-добре да се поддаде на добронамереното изнудване, отколкото да позволи Тор и Уелси да узнаят какво му бе сторено.

„Добре. Ще отида.“

— Аз ще те заведа — каза Тор бързо. После смръщи вежди. — Искам да кажа… че ще намерим кой да те заведе. Бъч ще го направи.

Лицето на Джон пламна. Да, не искаше Тор дори да се приближи до психотерапевта му. В никакъв случай. Чуха звънеца на входната врата. Уелси се усмихна.

— О, това е Сарел. Идва да поработим върху подготовката на празника. Джон, може би ще пожелаеш да ни помогнеш?

Сарел беше отново тук? Снощи, когато си разменяха съобщения, не беше споменала, че се кани да ги посети.

— Джон? Искаш ли да работиш заедно със Сарел?

Той кимна и се опита да запази спокойствие, макар тялото му да се беше стоплило от вълнение.

„Да, искам.“

Отпусна ръце в скута си, сведе поглед надолу и се опита да запази усмивката си за себе си.

Бела трябваше да се прибере у дома. Още тази вечер. Ривендж не беше мъж, който би понесъл чувството за безсилие и осуетените си планове дори при най-добри обстоятелства. Не можеше повече да чака сестра му да се прибере у дома, където й бе мястото. По дяволите, бе не само неин брат, но и попечител. А това означаваше, че има права.

Облече дългото си палто от самур, кожата обгърна тялото му и погали глезените му. Носеше черен костюм на „Ерменеджилдо Дзеня“. В двата препасани кобура имаше два еднакви пистолета „Хеклер и Кох“.

— Ривендж, моля те, не прави това.

Той погледна майка си. Мадалина стоеше под полилея в коридора и бе самото олицетворение на аристокрацията — царствено държание, диаманти и рокля от сатен. Единственото несъответствие бе тревогата, изписана на лицето й. И то не защото бе несъвместима с бижутата от „Хари Уинстън“ и облеклото й по последна мода. А защото Мадалина никога не се тревожеше — абсолютно никога.

Той си пое дълбоко дъх. Имаше по-голяма вероятност да я успокои, ако не демонстрираше добилия си лоша слава нрав, но в сегашното си състояние по-скоро би я разкъсал на парченца, което не бе справедливо.

— Този път тя ще си дойде у дома — каза.

Майка му вдигна грациозната си ръка към шията си — сигурен знак, че се колебае между онова, което иска, и онова, което мисли за правилно.

— Но това е толкова крайно.

— Искаш ли тя да спи в собственото си легло? Да е там, където й е мястото? — Говореше високо, гласът му изпълваше въздуха. — Или искаш да остане при братството? Онези мъже са воини, мамен. Жадни и гладни за кръв бойци. Мислиш ли, че ще се поколебаят да се възползват от някоя жена? Дяволски добре знаеш, че според закона Слепият крал може да има всяка, която пожелае. Искаш ли дъщеря ти да живее в подобно обкръжение? Аз — не.

Неговата мамен направи крачка назад и той осъзна, че й крещи. Пое си дълбоко дъх.

— Но, Ривендж, аз говорих с нея. Тя не иска да си дойде у дома. Поне не още. А воините са мъже на честта. В Древната страна…

— Ние вече не знаем кои са членовете на братството.

— Те я спасиха.

— Тогава значи могат да я върнат на семейството й. За бога, тя е жена от аристокрацията. Мислиш ли, че висшето общество ще я приеме след това? Тя вече имаше една любовна авантюра.

Да, и каква бъркотия бе създала… Онзи мъж не бе достоен за нея, бе противен идиот. И все пак бе успял да се измъкне след раздялата им без клюки по свой адрес, неосъден от чуждото мнение. За Бела, от друга страна, се шепнеше от ухо на ухо месеци наред. Тя се преструваше, че това не я безпокои, но Рив знаеше, че не е така.

Той наистина мразеше аристократичните кръгове, сред които бяха принудени да живеят.

Поклати глава, ядосан сам на себе си.

— Тя въобще не биваше да се изнася от вкъщи. Не трябваше да го позволявам.

И веднага щом я върнеше у дома, никога повече нямаше да й позволи да предприеме каквото и да е без одобрението му. Щеше да изиска за нея статут на член на семейството в изгнание. Кръвта й бе достатъчно чиста, за да оправдае подобна мярка. Тя напълно я заслужаваше. А щом това станеше, законът щеше да изиска от братството да я предаде отново на грижите на Ривендж, след което тя нямаше да може да напуска къщата без негово разрешение. Имаше и още. Всеки мъжки индивид, който искаше да се срещне с нея, трябваше първо да получи одобрението му в качеството му на глава на семейството. И той щеше да откаже на всеки един кучи син. Не бе успял да защити сестра си веднъж. И нямаше да позволи това да се случи отново.

Рив погледна часовника си, макар да знаеше, че е закъснял за работа. Щеше да изпрати молбата за изгнание до краля от офиса си. Странно бе такъв древен обичай да се осъществи посредством електронната поща, но такъв бе живота сега.

— Ривендж…

— Какво?

— Ще я пропъдиш.

— Няма. Щом веднъж се погрижа за нещата, няма да има къде да отиде. Ще живее у дома.

Протегна ръка към бастуна си, но се спря. Майка му изглеждаше толкова нещастна, че се наведе и я целуна по бузата.