— Няма за какво да се тревожиш,
Мадалина поклати глава. Каза с тон на почтителност и благоговение:
— Не и докато не пристъпи през прага. Ще обидим Скрайб Върджин, ако приемем предварително, че ще се прибере благополучно.
Той сдържа ругатнята, която напираше на устните му. Вярата на
— Както желаеш — каза, подпря се на бастуна и се обърна. Вървеше бавно през къщата, като разчиташе на различните подови покрития да му кажат в коя стая се намира. Коридори бе покрит с мрамор, трапезарията — с персийски килим, кухнята — с широки греди от твърда дървесина. Зрението си използваше дотолкова, че да е сигурен, че е стъпил здраво. Бастуна носеше със себе си, в случай че не преценеше достатъчно добре и изгубеше равновесие.
Отвори вратата на гаража и спря на прага, уловил се за рамката, преди да започне да слиза внимателно по четирите стъпала. След като седна зад кормилото на бронираното си „Бентли“, натисна бутона на дистанционното и зачака вратата да се вдигне.
По дяволите. Искаше му се да знаеше кои са тези братя и къде живеят. Щеше да отиде там, да вдигне вратата във въздуха и да измъкне Бела изпод носовете им.
Когато алеята се разкри пред погледа му, включи автомобила на скорост и натисна педала на газта толкова силно, че гумите изсвириха. Сега, когато беше зад кормилото, можеше да се движи с каквато скорост пожелае. Бързо. Непредпазливо.
Дългата морава бе просто размазано петно, докато колата се носеше стремглаво към входната порта, разположена навътре от уличното платно. Спря за малко — докато тя се отвори. После излезе на „Торн авеню“ и продължи да шофира с главоломна скорост по една от най-богатите и проспериращи улици на Колдуел.
За да бъде семейството му в безопасност и никога нищо да не му липсва, бе готов на всичко. Работата му бе отвратителна, но бе наистина добър в онова, което вършеше. Майка му и сестра му заслужаваха живота, който водеха. Щеше да им даде всичко, което поискат, да изпълни всяка тяхна прищявка. Защото прекалено дълго им беше много трудно…
Да, смъртта на баща му бе първият подарък, който им бе направил. И първият от многото начини, по които бе подобрил живота им и осигурил безопасността им. И нямаше да ги лиши от грижите си сега.
Рив шофираше с наистина главоломна скорост към центъра на града, когато усети изтръпване и болка в основата на черепа. Опита се да не й обръща внимание, но само след няколко секунди тя се засили и сякаш някой стисна тила му с менгеме. Отпусна педала на газта и зачака усещането да отмине.
И тогава се случи.
Болката проряза главата му и той започна да вижда всичко в различни нюанси на червеното — като че ли някой бе покрил главата му с прозрачен червен воал. Светлините от фаровете на приближаващите автомобили бяха неоноворозови, шосето бе ръждивочервено, а небето — с цвета на бургундското вино. Погледна часовника на таблото, чийто цифри сега блестяха ярко рубинени.
Премигна и разтърка очи. Когато ги отвори отново, зрението му вече бе лишено от перспектива.
„Да, но се случва.“ Нямаше да успее да стигне до центъра на града.
Завъртя кормилото надясно и отби към мястото, където преди да изгори, се намираше академията за бойни изкуства. Изгаси фаровете на „Бентли“-то и го скри зад дълга и тясна сграда. Спря така, че ако се наложеше да потегли бързо, да натисне само педала на газта и колата да полети напред.
Остави двигателя да работи, съблече самуреното палто и сакото на костюма си и нави левия си ръкав. Въпреки че зрението му се влошаваше все повече и всичко тънеше в червено, отвори жабката и извади спринцовка и гумена тръбичка. Ръцете му трепереха толкова силно, че изтърва иглата и трябваше да се наведе и да я вдигне от пода.
Потупа джобовете си и откри стъкленото шишенце, което съдържаше допамин — един от невромодулаторите. Остави го върху таблото.
Трябваше да опита два пъти, преди да успее да отвори опаковката на спринцовката. После едва не счупи иглата, докато се опитваше да пробие гуменото капаче на шишенцето. Когато спринцовката бе заредена, стегна ръката си над лакътя с гумената тръбичка с помощта на другата си ръка и зъбите си и се опита да намери вена. Тъй като продължаваше да вижда предметите сплескани, а не триизмерни, всичко бе много сложно.
Просто не виждаше достатъчно добре. Всичко пред него бе… червено.
