Отиде бързо при нея и я прегърна, след това се отправи към стаята си. Дори не остави мръсните си дрехи на отреденото място, просто пусна чантите на пода и легна на леглото. Умората, натрупана от усилието да понася подигравките на другите в продължение на осем часа, бе толкова силна, че можеше да спи цяла седмица.
Обаче не можеше да затвори очи. Мислите му се въртяха около посещението на Хавърс. А какво щеше да стане, ако всичко се окажеше грешка? Ако не се превърнеше във фантастичен и силен вампир? Ако сънищата му не са нищо повече от плод на развинтеното му въображение? Ако по-голямата част от него бе човек?
В тези негови разсъждения имаше смисъл. Макар че обучението едва започваше, беше ясно, че не е като другите момчета от класа. Беше по-слаб от тях и ужасно несръчен във всички физически упражнения. Може би практиката щеше да помогне, макар че се съмняваше.
Джон затвори очи с надеждата да заспи и да сънува нещо хубаво. Да му се присъни, че е едър и силен и…
Събуди го гласът на Тор.
— Хавърс е тук.
Джон се прозина, протегна се и се опита да се скрие от съчувствието, изписано на лицето на Тор. Това бе поредният кошмар, свързан с обучението му — трябваше да лъже и Тор.
— Как се справяш, синко? Искам да кажа, Джон?
Поклати глава и каза на езика на знаците: „Добре, но предпочитам да ме наричаш синко“.
Тор се усмихна.
— Добре. И аз така предпочитам. А сега ела. Да приключим със страховете относно изследванията, какво ще кажеш?
Джон последва Тор в дневната. Хавърс седеше на дивана. Очилата с костни рамки, сакото с шарки, наподобяващи рибена кост, и червената папийонка му придаваха вид на професор.
— Здравей, Джон — каза той.
Момчето вдигна ръка за поздрав и седна на креслото, което бе най-близо до Уелси.
— И така, имам резултатите от кръвните ти проби. — Хавърс извади лист от вътрешния джоб на сакото си. — Беше ми необходимо малко повече време. Има аномалия, която не очаквах.
Джон погледна Тор. После Уелси.
— Джон, във вените ти тече изцяло воинска кръв. Следите от друга са незначителни и не бива дори да се вземат под внимание.
Тор се засмя високо и плесна с ръце.
— По дяволите! Това е страхотно!
Джон се усмихна толкова широко, че устните му изтъняха до незабележими линии.
— Но има и нещо друго. — Хавърс побутна очилата си високо на носа. — Потомък си на Дариъс от Марклон. Толкова близък, че може да си му син. Толкова близък… че трябва да си му син.
В стаята се възцари мъртва тишина.
Джон гледаше последователно ту Тор, ту Уелси. Двамата бяха буквално замръзнали по местата си. Това добра новина ли беше? Или лоша? Кой беше Дариъс? Ако се съдеше по израженията им, може би беше престъпник или…
Тор скочи от дивана и взе Джон в прегръдките си. Притисна го толкова силно, че телата им се сляха в едно. Джон, който се задъхваше от недостиг на въздух и размахваше крака във въздуха, погледна Уелси. Тя бе покрила устата си с длан, по лицето й се стичаха сълзи.
Тор го пусна рязко и отстъпи назад. Закашля се, влажните му очи блестяха.
— Е… кой би могъл да предположи? — каза той и прочисти няколко пъти гърлото си. Потърка лицето си. Изглеждаше леко замаян.
„Кой е Дариъс?“, попита Джон и отново седна.
Тор се усмихна.
— Беше най-добрият ми приятел, мой брат в борбата, мой… Нямам търпение да ти разкажа всичко за него. Това означава още, че имаш сестра.
„Коя е тя?“
— Бет, нашата кралица.
— Да, а що се отнася до нея — каза Хавърс и погледна Джон, — не разбирам реакцията ти. Резултатите от компютърната томография и пълната ти кръвна картина са наред, ЕКГ-то ти също. Вярвам на думите ти, че припадъците ти са причинени от нейното присъствие, макар да нямам никаква представа от какво могат да бъдат предизвикани. Искам да стоиш далеч от нея известно време, за да видим дали ще се случат и в друго обкръжение.
Джон кимна, макар че искаше отново да я види. Особено защото му бе роднина. Сестра. Страхотно…
— А сега да преминем към другия въпрос — каза Хавърс многозначително.
Уелси се наведе напред и постави длан върху коляното на Джон.
— Хавърс иска да говори с теб за нещо.
Джон смръщи вежди.
„За какво?“, описа бавно думите със знаци. Лекарят се усмихна в опит да го окуражи.
— Искам да се видиш с психотерапевт.
Кръвта на Джон замръзна във вените му. Изпаднал в паника, обходи лицето на Уелси с поглед, след това погледна Тор. Питаше се каква ли част от случилото се с него преди година им е разкрил докторът.
„И защо се налага това? — попита с помощта на знаците. — Аз съм добре.“
Отговори Уелси, съвсем спокойно.
— Той ще ти помогне да преминеш през преобразяването и да се адаптираш към новия свят.
— Първата ти среща с него е утре вечер — каза Хавърс и наведе глава. Гледаше Джон над ръба на очилата, а очите му казваха: „Ако не отидеш, ще им кажа истинската причина, поради която се налага да го посетиш“.
