Съобщението свърши.
Лангдън трябваше да признае, че агресивността на Валдеспино го бе стреснала, но вместо да го уплаши, гласовата поща само още повече разпали любопитството му за предстоящото обявление на Едмънд.
— Е, а ти как му отговори?
— Никак. — Кърш прибра телефона в джоба си. — Приех го като скрита заплаха. Бях сигурен, че искат да
— Смяташ, че те заплашва опасност
— Не, не, списъкът на гостите е под строг контрол и охраната на сградата е отлична. Повече се безпокоя какво ще се случи след като направя съобщението. — Изведнъж сякаш съжали, че е споделил това. — Глупаво е. Сигурно е от нерви. Просто разчитах на твоя инстинкт.
Лангдън наблюдаваше приятеля си все по-загрижено. Кърш изглеждаше необичайно блед и измъчен.
— Инстинктът ми подсказва, че Валдеспино никога не би ти навредил, колкото и да си го разгневил.
Осветлението отново премигна, този път неколкократно.
— Добре, благодаря. — Едмънд си погледна часовника. — Трябва да вървя, но после нали ще се срещнем? Искам да обсъдя с теб някои аспекти на това откритие.
— Разбира се.
— Идеално. После ще настане хаос, затова ще се наложи да избягаме на някое уединено място, където да поговорим на спокойствие. — Извади визитка и написа нещо на гърба ѝ. — След презентацията вземи такси и дай тази визитка на шофьора. Всеки тукашен таксиджия ще разбере къде да те закара. — Кърш му подаде картичката.
Робърт очакваше да види адрес на хотел или ресторант. Написаното обаче повече приличаше на шифър.
— Извинявай,
— Да, той ще знае къде да отиде. Ще предупредя охраната там да те очаква и ще дойда колкото може по-скоро.
„Охрана ли?“ Лангдън намръщено се зачуди дали BIO-EC346 не е шифровано име на някакъв таен научен клуб.
— Този шифър е досадно елементарен, приятелю — засмя се Кърш. — Тъкмо ти не би трябвало да се затрудниш с разгадаването му. А, и между другото, само за да не се окажеш неподготвен, и
Робърт се изненада.
— Каква роля?
— Не се безпокой, не се налага да правиш нищо.
С тези думи Едмънд Кърш се насочи към изхода от спиралата.
— Трябва да тичам зад кулисите, но Уинстън ще ти покаже пътя. — Спря и се обърна към Лангдън. — Ще се видим след презентацията. И да се надяваме, че си прав за Валдеспино.
— Спокойно, Едмънд. Съсредоточи се върху презентацията си. Духовниците не те заплашват с нищо — увери го професорът.
Кърш не изглеждаше убеден.
— Може да си промениш мнението, когато чуеш какво ще кажа, Робърт.
Седалището на Мадридския католически архидиоцез — Катедрал де ла Алмудена — е могъща сграда в неокласически стил, разположена до кралския дворец. Издигната на мястото на някогашна джамия, тя носи името си от арабската дума „ал мудейна“, която означава „крепост“.
Според легендата, когато през 1083 година си върнал Мадрид от мюсюлманите, Алфонсо VI си поставил за цел да открие изчезналата безценна икона на Богородица, вградена в стените на крепостта, за да бъде съхранена. След като не успял да я намери, се отдал на молитви и накрая една част от крепостната стена изригнала, срутила се и отвътре се показала иконата, все още осветена от горящите свещи, с които била зазидана преди векове.
Днес Света Богородица Алмудена е покровителка на Мадрид и по време на службите в катедралата се тълпят поклонници и туристи, за да се помолят пред образа на Светата майка. Чудесното местоположение на храма — до кралския дворец на централния площад — привлича богомолците и с възможността да зърнат някой член на кралското семейство, който влиза или излиза от палата.
Тази вечер един млад дякон панически бързаше по коридора дълбоко в недрата на катедралата.
„Къде е епископ Валдеспино?!“
Епископ Антонио Валдеспино от няколко десетилетия беше предстоятел на този храм. Дългогодишен приятел и духовен съветник на краля, той бе прям и искрен традиционалист и не търпеше почти никакво модернизиране. Изглеждаше невероятно, но през Страстната седмица осемдесет и три годишният епископ все още си слагаше окови на глезените и заедно с другите вярващи носеше икони по градските улици.
„Валдеспино никога не е закъснявал за литургия!“
Допреди двайсет минути дяконът му беше помагал да се облече в сакристията, както обикновено. Тъкмо свършиха, когато епископът получи есемес и без да каже нищо, припряно излезе някъде.
„Къде отиде?“
След като провери в олтара, сакристията и дори в личната тоалетна на предстоятеля, младежът забърза по коридора към административната част на катедралата, за да надникне в кабинета на Валдеспино.
Отдалече се разнесе екот на орган.
„Започва процесионалният химн!“
Дяконът с плъзгане спря пред кабинета и се сепна, когато забеляза, че под вратата се процежда светлина.
„Значи е тук?!“
