— Любопитен съм защо един футурист проявява такъв интерес към миналото — на излизане от ресторанта му каза Лангдън. — Това означава ли, че нашият прочут атеист най-после е открил Бог?
Едмънд искрено се засмя.
— Ще ти се! Просто преценявам конкуренцията, Робърт.
Лангдън се усмихна. „Типично в негов стил“.
— Е, науката и религията не се конкурират. Те са два различни езика, опитващи се да разкажат една и съща история. На света има място и за двете.
След тази среща Едмънд не му се обади почти цяла година. И не щеш ли, преди три дни Лангдън получи по ФедЕкс плик със самолетен билет, хотелска резервация и ръкописна бележка, в която бившият му студент настоятелно го канеше на днешното събитие. Текстът гласеше: „Робърт, за мен ще означава страшно много, ако можеш да дойдеш. Твоите обяснения по време на последния ни разговор изключително допринесоха за това събитие“.
Лангдън се озадачи. Какво отношение можеше да има техният разговор към такова събиране, организирано от футурист?
Пликът съдържаше и черно-бяло изображение на двама души, застанали един срещу друг. Кърш му беше написал кратко стихотворение.
Когато видя картинката, Лангдън се усмихна — остроумна алюзия за една история с негово участие отпреди няколко години. В пространството между двете лица се очертаваше силует на потир — или Светия Граал.
И сега професорът се намираше пред този музей, нетърпелив да чуе какво ще съобщи бившият му студент. Лекият ветрец развяваше полите на фрака му, докато крачеше по циментовата алея на брега на лъкатушния Нервион — някога речната душа на процъфтяващ промишлен град. Във въздуха се носеше едва доловим мирис на мед.
Когато излезе от поредния завой на алеята, най-после си позволи да отправи поглед към музея. Грамадната хвърляща отблясъци сграда не можеше да се обхване с един поглед и той проследи странните издължени форми по цялата им дължина.
„Тази постройка не просто нарушава законите — помисли си Лангдън. — Тя напълно ги пренебрегва. Идеалното място за Едмънд“.
Музеят „Гугенхайм“ в Билбао, Испания, приличаше на неземна халюцинация — шеметен колаж от извити метални форми, сякаш почти безпорядъчно подпрени една на друга. Продължаващата в далечината хаотична маса от фигури беше облицована с над трийсет хиляди титанови плочи, които лъщяха като рибени люспи и придаваха на сградата вид на нещо едновременно живо и извънземно, сякаш някакъв футуристичен левиатан е изпълзял от водата, за да се погрее на слънце на речния бряг.
След откриването на музея през 1997-а „Ню Йоркър“ писа, че архитектът Франк Гери е създал „кораб от фантастичен сън с извиващ се корпус, обгърнат в наметало от титан“. Други критици по целия свят го обявиха за „Най-великата сграда на нашето време!“ и „Смайващо архитектурно постижение!“.
След този дебют бяха издигнати десетки други „деконструктивистки“ постройки — концертната зала „Дисни“ в Лос Анджелис, БМВ Уърлд в Мюнхен и дори новата библиотека в самата алма матер на Лангдън. Всички те имаха радикално неконвенционален дизайн и конструкция и все пак професорът се съмняваше, че някоя от тях може да си съперничи с шокиращото въздействие на „Гугенхайм“ в Билбао.
Докато се приближаваше, облицованата с плочки фасада сякаш се видоизменяше с всяка крачка и изглеждаше различно от всеки нов ъгъл. Невероятно, но гигантската сграда като че ли буквално плаваше в привидно безкрайна лагуна, чиито води плискаха външните стени на музея.
Лангдън поспря, за да се наслади на гледката, и след това пресече лагуната по минималистичния пешеходен мост, извил гръб над водната повърхност. Някъде по средата го сепна шумно съскане, разнасящо се изпод краката му. Той се закова на място и в този момент изпод моста блъвна облак влага. Гъстото було на мъглата го обгърна, после се понесе над лагуната към музея и обви основата на цялата сграда.
„Скулптурата «Мъгла»“ — досети се ученият.
Беше чел за тази творба на японката Фуджико Накая. Революционността на „скулптурата“ се състоеше в това, че е „изградена“ от видим въздух, стена от мъгла, която се материализира и постепенно се разпръсква. И тъй като вятърът и атмосферните условия винаги бяха различни, скулптурата изглеждаше по нов начин всеки път, щом се появеше.
Мостът престана да съска и пред погледа на Лангдън стената от мъгла безшумно се разстла над лагуната, като се вихреше и пълзеше, сякаш притежаваше собствен разум. Ефектът беше неземен и объркващ. Сега целият музей като че ли безтегловно се носеше върху облак над водата — призрачен кораб, изгубен в морето.
Професорът понечи да продължи, но в същия миг гладката водна повърхност се развълнува от поредица малки гейзери. Изведнъж към небето се стрелнаха пет огнени стълба и като ревяха като ракетни двигатели, разкъсаха мъглата и хвърлиха ярки отблясъци по титановите плочи на музея.
