Произход полностью

— Мама му стара! — извика единият от новодошлите, зяпнал разкошната му униформа. — А бе това е кралят на Испания!

Двамата избухнаха в смях и се заклатушкаха към него.

Адмиралът се опита да ги заобиколи, но по-едрият ирландец грубо го сграбчи за ръката и го задърпа към една от табуретките на бара.

— Чакай, ваше величество! Дошли сме чак в Испания и ще изпием по халба с краля!

Авила погледна мръсната ръка на мъжа върху идеално изгладения си ръкав и каза тихо:

— Пуснете ме. Трябва да тръгвам.

— Не… трябва да останеш за една бира, амиго. — Ирландецът го стисна още по-здраво, а приятелят му заопипва с мърлявия си показалец медалите на гърдите му. — Ти май си бил голям герой, чичка. — Мъжът подръпна отличието, което Авила ценеше най-много. — Средновековен боздуган? Ти кво, да не си рицар с лъскава броня?! И се закикоти.

„Търпение“ — напомни си адмиралът. Беше срещал безброй такива хора — глуповати нещастници, които никога не са се борили за нищо и безмозъчно злоупотребяват с правата и свободите, които други са се борили да им дадат.

— Всъщност боздуганът е емблемата на Унидад де Операсионес Еспесиалес на испанския военноморски флот — кротко отвърна той.

— Специалните сили, значи, а? — Ирландецът потрепери престорено. — Голяма работа! Ами тая емблема? — И посочи ръката му.

Авила я погледна. Там имаше черна татуировка — символ, датиращ от XIV век.

„Този знак ми осигурява закрила — помисли си адмиралът. — Въпреки че няма да ми трябва“.

— Няма значение — каза футболният хулиган, най-после пусна ръката му и насочи вниманието си към барманката. — Бива си те. Стопроцентова испанка ли си?

— Абсолютно — любезно потвърди жената.

— Нищо ирландско ли няма в тебе?

— Не.

— А искаш ли? — Мъжът истерично се разхили и заудря с юмрук по бара.

— Оставете я на мира — заповяда му Авила.

Ирландецът се завъртя и се вторачи в него.

Другият хулиган силно го ръгна в гърдите.

— Ти да не би да ни казваш какво да правим, а?

Уморен след дългото пътуване, адмиралът тежко въздъхна и посочи бара.

— Заповядайте, господа. Ще ви черпя по бира.

„Добре, че не си тръгна“ — помисли си барманката. Макар че и сама можеше да се грижи за себе си, като гледаше с какво хладнокръвие се оправя с тези скотове офицерът, коленете ѝ поомекнаха и се надяваше той да остане, докато дойде време за затваряне.

Офицерът поръча две бири и тоник за себе си и се върна на мястото си на бара. Футболните хулигани се настаниха от двете му страни.

— Тоник, а? — подигравателно попита единият. — Нали щяхме да пием заедно?!

Офицерът уморено се усмихна на барманката и допи тоника си.

— За съжаление имам среща — каза и се изправи. — Приятно прекарване.

В този момент, сякаш го бяха репетирали, ирландците грубо го натиснаха за раменете обратно на стола. В очите на офицера припламнаха гневни искри, после угаснаха.

— Нали не искаш да ни оставиш сами с гаджето ти, деденце? — Хулиганът погледна барманката и направи нещо отвратително с език.

Офицерът дълго мълча, после пъхна ръка под китела си.

Двамата го сграбчиха.

— Ей! Какво правиш?!

Той съвсем бавно извади джиесем и им каза нещо на испански. Ирландците го зяпнаха неразбиращо и офицерът пак мина на английски.

— Съжалявам, просто трябва да позвъня на жена си и да ѝ кажа, че ще закъснея. Явно ще поостана тук известно време.

— Това вече е мъжка приказка! — похвали го по-едрият от двамата, пресуши бирата си и тресна халбата на бара. — Още една!

Докато пълнеше чашите на хулиганите, барманката видя в огледалото, че офицерът натиска няколко клавиша на телефона си и го вдига към ухото си. Когато отсреща му отговориха, той заговори на скорострелен испански:

— Le llamo desde el bar Molly Malone. — Мъжът прочете името и адреса на бара от подложката пред себе си. — Calle Particular de Estraunza, ocho. — Направи кратка пауза и продължи: — Necesitamos ayuda inmediatamente. Hay dos hombres heridos7. — После затвори.

„Dos hombres heridos? — Пулсът на барманката се ускори. — Двама ранени мъже?!“

Преди да успее да осмисли думите му, зърна мълниеносно движение в бяло. Офицерът се завъртя надясно и с вледеняващо изхрущяване заби лакътя си нагоре в носа на по-едрия хулиган. От лицето на ирландеца шурна кръв и той се строполи по гръб. Без да даде време на приятеля му да реагира, офицерът отново се завъртя, този път наляво, и другият му лакът се стрелна към гръкляна на другия мъж, който политна назад.

Барманката смаяно зяпна двамата на пода — единият крещеше, а другият се давеше и притискаше гърлото си.

Офицерът бавно се изправи, със зловещо спокойствие извади портфейла си и остави на бара банкнота от сто евро.

— Моите извинения — каза ѝ на испански. — Полицията ще дойде да ви помогне.

После се обърна и си тръгна.

Навън адмирал Авила дълбоко вдиша нощния въздух и пое по „Аламеда де Масаредо“ към реката. Завиха приближаващи се сирени и той потъна в сенките, докато полицейските коли отминат. Предстоеше му сериозна работа и не можеше да си позволи повече усложнения.

„Регента ясно очерта мисията ми довечера“.