Произход полностью

Изпънал гръб на задната седалка на юбера, адмиралът внимателно слушаше работодателя си.

— Появи се неочаквано усложнение. Трябва да отидете в Барселона. Незабавно.

„В Барселона ли?“ Авила имаше инструкции да замине за Мадрид, където го очаквала друга задача.

— Имаме основания да смятаме, че тази вечер двама сътрудници на господин Кърш са се отправили към Барселона с надеждата да открият начин дистанционно да задействат презентацията — продължи гласът.

Възрастният офицер се вкамени.

— Това възможно ли е?

— Още не сме сигурни, но ако успеят, цялата ви усърдна работа ще е била напразна. Спешно имам нужда от човек в Барселона. Дискретно. Колкото може по-бързо идете там и ми се обадете.

Връзката прекъсна.

Колкото и да беше странно, лошата новина всъщност зарадва Авила. „Още има нужда от мен“. Барселона се намираше по-далеч от Мадрид, но само на няколко часа повече с максималната разрешена скорост по магистралата, при това през нощта. Без да губи нито секунда, адмиралът вдигна пистолета си и опря дулото му в главата на шофьора. Ръцете на човека видимо се напрегнаха върху волана.

— Llévame a Barcelona26 — заповяда Авила.

Мъжът зави в първата отбивка, която водеше към Витория-Гастейс, и след малко пое на изток по магистрала А-1. В този час по пътя имаше само тирове, правещи курсове за Памплона, Хуеска, Лейда и накрая за едно от най-големите средиземноморски пристанища — Барселона.

Адмиралът все още не можеше напълно да осмисли странния низ от събития, които го бяха довели до този момент. „От дълбините на най-страшното си отчаяние се издигнах до висините на най-славната си служба!“

За един мрачен миг той се върна в онази бездънна пропаст, когато пълзеше из обгърнатия в пушек олтар на Севилската катедрала и ровеше из окървавените развалини в търсене на жена си и детето си, само за да открие, че са си отишли завинаги.

След атентата седмици наред не напускаше дома си. Лежеше разтреперан на дивана, потънал в безкраен кошмар наяве, в който огнени демони го завличаха в тъмна бездна и го изпълваха с мрак, ярост и задушаващи угризения.

— Бездната е чистилище — шепнеше до него възрастна монахиня, една от стотиците терапевти, подготвени от Църквата да помагат на оцелелите. — Душата ти е впримчена в преддверието адово. Опрощението е единственият ти изход. Трябва да намериш начин да простиш на хората, които са го извършили, иначе гневът ще те погълне. — Тя се прекръсти. — Прошката е единственото ти спасение.

„Прошка ли? — Авила се опита да отговори, но демоните бяха стегнали гърлото му. В момента му се струваше, че единственото спасение е отмъщението. — Но на кого да отмъстя?“ Никой така и не беше поел отговорността за атентата.

— Разбирам, че проявите на религиозен тероризъм изглеждат непростими — продължаваше монахинята. — И все пак може би не е зле да си спомниш, че собствената ни Църква векове наред е използвала Инквизицията в името на Бог. Убивали сме невинни жени и деца в името на своите вярвания. И затова е трябвало да поискаме прошка от света и от самите себе си. И с времето сме се изцелили.

После му прочете откъс от Евангелието:

— „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата… Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“27

Онази нощ, сам и изтерзан, Авила се погледна в огледалото. Отсреща стоеше непознат. Думите на монахинята не бяха успели да облекчат болката му.

„Прошка ли? Да обърна и другата страна?!

Станах свидетел на зло, за което няма опрощение!“

В яростта си той удари огледалото с юмрук, разби го на късчета и се строполи в мъчителни ридания на пода на банята.

Като морски офицер, Авила винаги се беше владял — пример за дисциплина, доблест и спазване на военната йерархия, — ала този човек вече го нямаше. След няколко седмици той вече постоянно се намираше в състояние на замаяност, като притъпяваше болката със силна комбинация от алкохол и лекарства. Скоро копнежът за вцепеняващото въздействие на опиатите започна да обсебва всеки негов буден миг и го превърна във враждебен отшелник.

След няколко месеца испанският военноморски флот дискретно го принуди да се пенсионира. Някога могъщ боен кораб, сега изваден на сух док, Авила знаеше, че никога повече няма да плава. Флотът, на който бе отдал живота си, му отпусна съвсем скромна пенсия, която едва покриваше нуждите му.

„Аз съм на петдесет и осем — осъзна той. — И нямам нищо“.

По цял ден седеше сам, гледаше телевизия, пиеше водка и чакаше отнякъде да се появи лъч светлина. „La hora más oscura es justo antes del amanecer“ — безкрайно си повтаряше. Но старата моряшка поговорка всеки път се оказваше невярна. — „Най-мрачният час не е точно преди зазоряване — осъзна той. — Слънцето все не изгрява“.