Произход полностью

— Всичко с госпожица Видал е наред — усмихнато съобщи командирът. — Ще пристигне по-късно вечерта. Отивам в офиса на охраната лично да уредя транспорта. — Кимна уверено на Хулиан и се обърна към епископ Валдеспино. — Веднага се връщам, почакайте ме.

И с тези думи се завъртя и излезе.

Епископ Валдеспино намръщено го проследи с поглед.

— Нещо не е наред ли? — Принцът впери изпитателно очи в него.

— Да — отвърна Валдеспино. — Слушам изповеди от петдесет години. Веднага познавам, когато ме лъжат.

Увита във фрака на Робърт Лангдън, Амбра Видал стоеше сама в каютата на речното такси. Преди минути, когато американецът я бе попитал защо се е съгласила да се омъжи за човек, когото едва познава, му беше отговорила искрено.

„Нямах избор“.

Тази вечер нямаше сили да мисли за годежа си с Хулиан, не и след всичко, което се беше случило.

„Попаднах в капан.

И още съм в него“.

Загледана в отражението си в мръсния прозорец, Амбра изпитваше непреодолима самота. Самосъжалението не ѝ беше присъщо, ала в момента се чувстваше ужасно уязвима и ѝ се струваше, че течението неудържимо я носи в неизвестна посока. „Сгодена съм за човек, който някак си е замесен в жестоко убийство“.

Принцът беше подписал смъртната присъда на Едмънд само с едно телефонно обаждане час преди началото на презентацията. Амбра правеше последни приготовления преди пристигането на гостите, когато при нея дотича млада музейна служителка, развълнувано размахала лист хартия.

— Señora Vidal! Mensaje para usted! — „Имате съобщение!“

Замаяното момиче задъхано обясни, че на рецепцията току-що се получило важно обаждане.

— Телефонният дисплей показваше, че е от кралския дворец в Мадрид, затова отговорих, естествено! И беше човек, който се обаждаше от офиса на принц Хулиан!

— Позвънили са на рецепцията, така ли? — попита Амбра. — След като имат мобилния ми номер?!

— Асистентът на принца каза, че ви звънили на джиесема, обаче не успели да се свържат — обясни момичето.

Амбра провери телефона си. „Странно. Няма пропуснати обаждания“. После се сети, че техниците преди малко бяха проверявали музейната система за блокиране на мобилното покритие и асистентът на Хулиан вероятно е звънял точно по това време.

— Днес с принца се свързал негов много важен приятел от Билбао, който искал да присъства на събитието в музея. — Служителката ѝ подаде листа. — Надявал се, че ще можете да добавите името му в списъка на гостите.

Амбра погледна листа.

„Адмирал от резерва?“

— Човекът остави номер и каза да се обадите, ако искате да го обсъдите, но принц Хулиан влизал на среща и сигурно нямало да можете да разговаряте с него. Принцът обаче искрено се надявал, че молбата му няма да ви затрудни прекалено много.

„Да ме затрудни прекалено много ли? — ядоса се Амбра. — След всичко, на което вече ме подложи?!“

— Ще се погрижа за това — отвърна тя. — Благодаря.

Момичето се отдалечи с танцова стъпка, като че ли ѝ беше предало волята Божия. Амбра впери очи в листа, ядосана, че годеникът ѝ е намерил за уместно да упражни влиянието си върху нея по такъв начин, особено след като толкова настойчиво я убеждаваше да не участва в това събитие.

„Пак не ми оставя избор“ — помисли си.

Ако не изпълнеше молбата му, на входа щеше да се получи неловка разправия с видния морски офицер. Днешното грижливо организирано събитие щеше да привлече безпрецедентно внимание от страна на медиите. „В момента най-малко ми трябва такова неудобно спречкване с някой от влиятелните приятели на Хулиан“.

Не бяха проверили и одобрили адмирал Авила, но тя подозираше, че това е излишно, а сигурно ще е и обидно за висшия офицер. В крайна сметка човекът притежаваше достатъчно влияние, за да вдигне телефона, да се обади в кралския дворец и да поиска услуга от бъдещия крал.