Междувременно воините амазонки бяха преполовили изкачването от другата страна. Щом видяха безопасната площадка, те се втурнаха нагоре по мокрите лиани. Водачката им най-накрая откъсна поглед от Уилсън, направи задно салто, демонстрирайки физическата си форма, и се приземи на крака между другарките си. С едно плавно движение другите три свалиха лъковете си и извадиха стрела от колчаните - всички с изключение на водачката им. Трудно щяха да улучат от това разстояние, особено при поривите на вятъра. Пуснеха ли стрелите си, Уилсън и Хайръм щяха да имат достатъчно време да се скрият в гъстата гора зад скалата, на която стояха.
Водачката спокойно вдигна ръка и трите свалиха лъковете си. Тя говореше или може би викаше нещо. Секунда по-късно лъковете отново бяха на гърбовете, а стрелите се върнаха в колчаните.
- Как стигнахме до тази страна? - попита Хайръм, като продължаваше да се оглежда.
- Пренесох те - каза Уилсън.
Хайръм се изсмя.
- Невъзможно!
С един удар на ножа Уилсън преряза помощното въже и то изплющя като бич към бушуващите води на Урубамба. Отпусна се на коляно и започна да реже основата на висящия мост. Секунди по-късно тя също се откъсна от каменните стълбове и полетя надолу към реката. Увитите лиани паднаха в бързеите, които с лекота скъсаха моста от южната му основа и замъкнаха цялата структура в дълбините си.
Хайръм се загледа в отвесната скала зад себе си, после се обърна към тясната пътека, която изчезваше в сенките на гората.
- Току-що разруши моста, който води обратно към Куско - с мрачен тон каза той. - Нямаме нито провизии, нито палатки за проливния дъжд, нито уиски.
- Има друг път обратно - отвърна Уилсън, като продължаваше да гледа водачката от другата страна на реката. Те очевидно се опитваха да защитят Свещената долина, а може би и самата Вилкапампа. Въпросът беше дали имаха друг начин да пресекат Урубамба? Трябваше да приеме, че имат - в противен случай трябваше да тичат по Пътеката на инките обратно в планините, за да стигнат до Мачу Пикчу. Оттам разстоянието беше три пъти по-голямо.
- Майтапът настрана - сериозно каза Хайръм. - Как се озовах от тази страна на реката? Колкото по-скоро ми кажеш, толкова по-скоро ще ми олекне.
- Казах ти - отвърна Уилсън и откъсна поглед от жената. - Пренесох те през висящия мост.
После се обърна и пристъпи в мрака на гората на облаците.
22.
-
Епископ Франсиско се хвърли на студения каменен под. Кожата му бе плувнала в пот, мършавото му тяло се тресеше от раздираща кашлица. Не беше чувал гласа на конкистадора Писаро, откакто последната свещ догоря преди няколко часа. След като остана да седи в тъмното, докато нервите му не издържаха, той беше запалил нова свещ, която вече бе изгоряла наполовина. Минутите се изнизваха и се бе осмелил да се надява, че никога повече няма да чуе ужасяващия глас в главата си, но дълбоко в себе си знаеше, че Писаро ще заговори отново. Беше смазан и единствено Бог можеше да го спаси. Загледа се безпомощно към отсрещната стена на спалнята си, където висеше портрет на папа Инокентий II в цял ръст. Светият отец прекарал нощта в същата стая, когато посетил Куско преди повече от 200 години. Изглеждаше уверен и доволен - всичко, което епископ Франсиско не беше. Потта се лееше изобилно по голото му треперещо тяло. Епископ Франсиско застана на колене и започна да се моли.
- Спаси ме, свети Исусе, закрилнико на потъпканите.
Погледна безпомощно към високия таван, после към богато украсения кръст на стената. Видът на прикования към кръста Син Божий събуждаше смесени чувства - даваше на епископа сила да види Божията саможертва, но също така напомняше за ужасните грехове, извършени от самия него. Той изпъшка, когато осъзна, че няма броеница, така че побърза да я грабне от копринената завивка на огромното си легло. Започна да премята изумрудените зърна и да повтаря неспирно „Милостива Света Дево...“.
-
Епископ Франсиско се разхлипа, по бледите му бузи потекоха сълзи, както бяха текли безброй пъти през последните три дни.
- Моля те, господарю, трябва да ме освободиш от този ад! Не мога да направя онова, което искаш от мен.
-
Устата на епископ Франсиско се напълни с киселина само при мисълта какво вече беше направил. Искаше да повърне, но нямаше какво. Самоотвращението му бе толкова голямо, че от дни не беше в състояние да задържа течности и храна.
- Каза, че болката ще отмине, но тя не отмина, а само се засилва. Толкова ми е горещо, че сякаш кожата ми гори, но не мога да пия, за да утоля жаждата си.
-
