Проклятието на инките бе погълнало всички, включително и Писаро. Когато епископ Франсиско изрече тези думи на глас, Писаро изпадна в ярост. Болката беше неописуема, от ушите на епископ Франсиско рукна кръв, агонията бе огромна и нямаше как да избяга от нея. Като предупреждение никога повече да не споменава Проклятието на инките, Писаро изпрати епископа в мрака да убие брутално собствената си племенница. Онова, което извърши с младото ѝ тяло след това, беше толкова мерзко, че само мисълта за деянието го задави така, сякаш стомахът се опитваше да излезе от устата му.
И всичко това се случваше заради един малък симетричен предмет, който с лекота се побираше в длан. Беше пленително да го гледаш - идеално правите му линии, лъскавия метал, който сякаш сияеше, невероятната тежест, начина, по който светлината на свещите се отразяваше от невъзможно бляскавата му повърхност.
Веднага щом му го даде, Хуан Сантияна побягна навън, тежките му стъпки заглъхваха, докато тичаше към вратата, и изскочи навън в проливния дъжд. Оттогава никой не го беше виждал.
Епископ Франсиско се прокле, че изобщо беше пожелал да се сдобие с Куба. Бе научил за съществуването му, когато Корсел Сантияна, братът на Хуан, бе споменал за свещеното съкровище на инките в изповедта си пред монсеньор Пера. Това беше посред зима - седем луни се смениха и след това се случи поредица от събития, довели до залавянето на жена му, невероятното създание на име Виване, която в този момент бе окована в тунелите под този манастир. Тя още смяташе, че Корсел е жив, но по заповед на Писаро той бе разпнат и изложен пред очите на всички, като го упоиха, за да не може да говори. Макар че беше невинен, Корсел трябваше да поеме вината за убийството на монсеньор Пера.
Разпването на Корсел щеше да бъде вечният провал на Хуан. В опитите си да спаси брат си той бе обрекъл Корсел да умре на кръста заради собствените му грехове. Живот за живот - и за всичко това бе отговорен духът на Писаро. Епископ Франсиско не изпитваше съжаление нито към Корсел, нито към брат му. Корсел се беше освободил от този свят и се намираше на по-добро място, а Хуан се беше измъкнал по някакъв начин. Точно сега епископ Франсиско с радост би разменил собствената си участ с тази на някой от братята.
-
Епископ Франсиско нагласи алените си одежди и седна на ръба на леглото, за да завърже подкованите си ботуши.
- Какво ще поискаш от мен, велики господарю?
-
Епископ Франсиско стана. Насинените му и изтерзани крака едва го държаха след близо пет дни душевно и телесно мъчение.
- Както заповядаш, велики господарю. - Не можеше да възразява дори да искаше.
-
Чужденецът Уилсън Даулинг беше всял страх в духа на Писаро; така или иначе, събитията се променяха заради белия чужденец. Епископ Франсиско тайно се помоли Уилсън Даулинг да успее в пътя си, какъвто и да бе той. Може би единственият начин да се измъкне от собствения си плен беше чрез силата и решителните действия на Даулинг. Колко странно бе да се уповаваш единствено на човек, когото никога не си срещал - но както е известно, удавникът се хваща и за сламка.
Сложи епископската си шапка, вдигна брадичка и изправи рамене. С дълбока въздишка завъртя големия ключ, ключалката изщрака и вратата се отвори. Влажността бе задушаваща и той усещаше как потта капе от вонящите му подмишници. Вече пети ден валеше проливен дъжд; епископ Франсиско си помисли, че дъждовете са напразен опит на Бог да измие противното зло, което вече бе погълнало добрия град Куско.
23.
След много убеждаване дон Ерависто беше оставил никелирания си колт на масата до себе си. Изражението му бе раздразнено, зениците стеснени - очевидно предупреждение, че всеки момент емоциите могат да надделеят.
