Проклятието на инките полностью

- Така каза и преди, но въпреки всичко болката е по-лоша от всеки друг път - изскимтя епископът. Той остави броеницата да падне между коленете му и опря чело на пода. - Остави ме да умра, господарю! Освободи ме от тази обвързаност. Греховете ми ме унищожават. Моля те, нека отнема собствения си живот.

- Не можеш да умреш, докато бдя над теб - отвърна гласът. -Ти си мой слуга и аз не го желая.

Неведнъж епископ Франсиско се беше изкачвал по спираловидното стълбище до покрива на катедралата в желанието си да се хвърли от високите стени и да се освободи от това ужасно чистилище. Но щом приближеше каменния корниз, дяволът Писаро просто обсебваше тялото му и въпреки собствената си воля епископът слизаше долу, далеч от опасността.

Друг път пробва да пререже гърлото си със сребърната кама, лежаща на олтара на св. Антоний. Но колкото и да се опитваше, не успя да прониже собствената си кожа. Писаро го беше предупредил да не посяга повече на живота си. Последствията щели да се изсипят най-вече върху паството му - онези, които той обичаше най-много, хората, които намираше за най-чисти, щели да умрат по най-ужасен начин.

Епископ Франсиско продължи да плаче, но вече и очите му бяха пресъхнали. Гласът в главата му не можеше да контролира напълно подсъзнанието му, но силата, с която го докарваше до лудост, беше голяма. В опитите си да намали болката в много отношения епископът я бе направил само по-лоша.

- Моля те, господарю, остави ме да умра.

- Има още задачи за изпълняване.

- Не мога да направя това, което искаш - изхленчи епископът. - Не и отново.

- Нима не искаш да защитиш паството си?

- Знаеш, че искам.

Епископ Франсиско усещаше перверзната наслада в коментарите на Писаро. Той беше зъл отвъд всяко въображение. Духът на някога великия конкистадор бе изкривен от омраза от вечния му плен в Куба на инките. Душата му бе пленена завинаги и единственият му начин да чувства каквото и да било бе като отнема невинността и жизнената сила на другите.

- Не мога да убивам отново, не мога да насилвам отново - замоли се епископът. Колкото и да се търкаше със сапун и твърда четка, не можеше да се освободи от мисълта за стореното, само ожулваше плътта си до кръв.

- Ще изпълниш заръката ми. Ако откажеш, ще взема тялото ти и ще го управлявам сам. - Последва кратко мълчание. - Не забравяй, ти беше онзи, който прати хората си във Вилкапампа да отворят каменния ми затвор. Тук съм заради теб.

Алчността на епископ Франсиско бе отприщила този бич на света и вината беше единствено негова.

- Обличай се, слуга мой - продължи гласът. - В манастира идват посетители. Носят ти лоши вести.

Макар да бе изтощен, епископ Франсиско знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Той бавно се изправи на крака и започна да навлича епископската си роба.

- Велики господарю, откъде знаеш, че в манастира идва някой?

- Аз знам всичко.

- Но как е възможно това?

- Аз държа душите на всички хора.Те са свързани неразривно с мен. Онова, което си мислят, се появява в ума ми.

Епископ Франсиско си спомни как докосна за първи път Куба на инките. Мигът, в който протегна ръка да вземе блестящия предмет от Хуан Сантияна, който бе коленичил пред него и му поднасяше Куба като най-великия дар. На пода лежаха обезобразените останки на монсеньор Пера и на едно от момчетата прислужници, което бе имало лошия късмет да се натъкне на сцената малко след извършването на убийството. На украсената колона до великолепния олтар на Девата от Антигуа беше вързано магаре и сега епископ Франсиско осъзна, че в очите на добичето беше изписан чист ужас. Хуан Сантияна бе покрит с кръв от глава до пети, без нито едно чисто място. Лицето му беше оплескано с нечистотии, дрехите му бяха почернели от тях; дори устата му беше изцапана. В мига, в който докосна Куба, битието на епископ Франсиско се превърна от добро в зло. Въпреки ужасната сцена на смърт и отвратителната воня, която изпълваше въздуха, той протегна и двете си ръце към блестящия Куб подобно на изгладнял човек, посягащ към сочния плод от Дървото на живота.