- Да, дете мое. Очаквах завръщането ви. - Епископ Франсиско пристъпи напред в мъгливата светлина. - Можете да си вървите, Капос. Присъствието ви вече не е необходимо.
Капос и Гонсалес не разбираха как епископът би могъл да знае, че са се върнали в Куско, особено в този късен час. Очакваха, че ще спи в огромната си спалня и ще трябва да изчакат някой от послушниците да го събуди.
- Изненадан съм да ви видя толкова късно - каза Гонсалес, докато предаваше повода на Капос и се зае да отвърже пушката на Хайръм Бингам от седлото.
- Ръката Божия никога не спи - отвърна епископът. - Можете да вървите, Капос. Казах.
Лейтенант Капос изглеждаше смутен, а магарето му пристъпваше назад-напред, сякаш искаше да побегне.
- Ще изчакам тук - отвърна той, мъчейки се да укроти животното.
- Отиваш у дома при семейството си - нареди му Гонсалес, докато изкачваше стъпалата на манастира с пушка в ръка покрай кралския герб на Испания, изваян с гордост в камъка. Емблемата сочеше, че сградата принадлежи за вечни времена на испанския крал. Гонсалес махна на верния си лейтенант и се скри от дъжда за първи път от дни.
Манастирът представляваше величествена сграда с над сто стаи на три етажа. Квадратен и с огромен централен двор, той беше дом на повече от четиресет свещеници и послушници, които се обучаваха и живееха тук. Обикновено беше пълен с хора, но в този късен час никъде не се виждаше жива душа.
Гонсалес свали шапката си и прокара пръсти през мократа си коса, преди да затвори големите порти и да пусне тежкото резе. Пооправи, доколкото може, мократа си униформа и провери дали всички копчета на куртката му са закопчани. Когато се обърна, епископът стоеше в средата на голямото фоайе с протегната напред ръка със златния епископски пръстен. По стените от двете му стени имаше две големи картини. Отдясно бе великолепната Дева Мария, а отляво - спокойната фигура на Йосиф от Назарет, и двамата със сияйни ореоли около главите.
Гонсалес приближи бързо и падна на колене да целуне страстно пръстена. Краката го боляха толкова, че колениченето бе мъчително, но той не се издаде с нищо.
- Простете, отче, идвам с още лоши новини.
- Провалили сте се в залавянето на белия чужденец на име Уилсън Даулинг - каза епископ Франсиско. - Това е огромна грижа за мен.
Гонсалес нямаше дори време да се запита откъде епископът би могъл да знае това.
- Отче, аз съм по-загрижен за случващото се в Куско. За убийствата и изчезналите хора. Сякаш воалът на злото се е спуснал над пазения ни досега град.
Епископ Франсиско рязко дръпна ръката си, показвайки колко е недоволен.
- Ще ми кажете каквото искам да знам! - грубо рече той. - Изпратих ви на важна мисия да заловите враговете на Църквата. Ще изпълнявате моите нареждания, капитане, докато не кажа друго.
- Съжалявам, отче. Прав сте, разбира се. - Все така на колене, Гонсалес му поднесе очуканата пушка, като я държеше с двете си ръце. - Това е тяхно - каза той.
- Изпратих ви на мисия да доведете онези мъже, а вие ми носите пушката им? - Епископът се обърна и закрачи по полутъмния коридор към централния двор. - Това ли е всичко, което имате за мен? - извика той.
Гонсалес внимателно подпря пушката на стената и ускори крачка, докато не се озова малко зад епископа.
- Моля ви, отче, нека обясня какво стана. - Водата, капеща от дрехите му, оставяше диря по каменния под. - Както пожелахте, потеглихме с въоръжен контингент в преследване на мъжа на име Уилсън Даулинг и спътника му Хайръм Бингам. Чужденците се движеха бързо в лошото време, калта и тъмнината. Много по-бързо, отколкото можех да си представя, сякаш ги гонеше самият дявол. - Гонсалес млъкна за момент, за да събере мислите си. - Яздихме цяла нощ, без да спираме, но когато стигнахме бараката при железопътната линия, чужденците вече ги нямаше. Претърсихме района и за наш ужас открихме, че две от магаретата им са били осакатени и убити. Животните бяха умрели от ужасна смърт. Водачите ми казаха, че това е дело на местни индиански воини. Не ги видяхме, но следите им бяха навсякъде, сякаш бяха полудели.
Сега епископът изглеждаше разтревожен.
- Продължихте ли да ги следвате, след като открихте убитите им магарета? - попита той.
- Последвахме ги до район, наричан от водачите ми Свещената долина. Чували ли сте за това място?
Епископът поклати глава.
- Продължихме по пътеката чак до скалите при реката, но междувременно чужденците бяха изчезнали, със сигурност загинали при опита да прекосят стария висящ мост на инките над бързеите. Именно там намерихме пушката.
Епископът се обърна и погледна към вътрешния двор.
- Не са мъртви - каза той към мрака.
- Мостът бе изтръгнат от основите си от силата на водата. Водачът ми смята, че индианските воини са проследили белите мъже до моста и са ги принудили да опитат да преминат. Всичките им следи се изкачваха нагоре, но нито един не се е върнал обратно. Един от хората ми намери индианска стрела. Само от едно докосване до примитивната отрова на върха ръката му се поду като крастава жаба в горещ ден.
- Чужденците не са мъртви - повтори епископът.
