- Баща ми винаги е имал кристално бистър ум във всичките си дела. Той е един от най-богатите хора в Перу. Уважаван е от мнозина. Но стане ли дума за онази стара барака... - Изведнъж лицето му стана мрачно и гласът му замря. - Имате искрените ми извинения, сеньорита. Всичко това е лудост. Нямам оправдание за постъпките си и за безумната реакция на баща ми. Трябваше да опитам да го спра, но бях шокиран, както и всички останали. Ако това може да се уреди извън съда, с радост ще се възползвам от възможността. Баща ми се нуждае от лекарска помощ. Затворът не е решение за него.
- Кой е бил роднината, за когото говореше баща ви? - попита Хелена. - Човекът, който изгубил всичко и бил докаран до лудост?
- Името му е Лучо Гонсалес - отвърна Даниел. - Прадядо ми. Бил капитан в перуанската армия. Баща ми смята, че човек на име Уилсън Даулинг е убил по най-жесток начин жена му и децата му в леглата им, с изключение на най-големия му син Артуро, бащата на баща ми.
Стомахът на Хелена се сви.
- Прадядо ми винаги казвал, че един ден красива американка ще влезе в изоставената барака по време на силна буря, след като линията бъде блокирана от паднали скали, точно както вие влязохте там днес. Предал тази информация на сина си Артуро, а той на свой ред - на баща ми.
- Но как влизането в бараката е свързано с убийствата? - попита Хелена.
- Прадядо ми смятал, че жената от бъдещето, която влезе в бараката, по някакъв начин ще води ръката на убиеца Уилсън Даулинг. Знам, че звучи смахнато, но той вярвал, че те са свързани през самото време с някаква телепатична връзка, която не може да се обясни от науката. Чрез възпирането на жената от бъдещето семейството на Лучо Гонсалес можело по някакъв начин да бъде спасено.
- Но вашето име е Ерависто, а не Гонсалес - каза Хелена, мъчейки се да събере в едно късчетата информация.
- След убийствата Лучо Гонсалес и синът му Артуро избягали от Куско и сменили фамилиите си на Ерависто. След това натрупали огромно състояние, свързано с почти всяка индустрия в Перу. Но въпреки всички богатства и власт, натрупани от дядо ми и баща ми, те така и не останали доволни. Това е всичко, което знам. Сеньорита, аз самият не разбирам как човек от бъдещето може да повлияе на живота на хората от миналото. Но баща ми винаги го е вярвал, независимо дали е прав или не. Затова всички сме тук и затова се случи всичко това.
26.
Яхнал малкото си магаре, капитан Гонсалес приближи дървените порти на манастира заедно с лейтенант Капос. Дъждът се сипеше от тъмното небе, когато добичетата спряха на тясната калдъръмена улица. Единствената светлина идваше от прозорците на втория етаж на манастира и от малкия ветроупорен фенер, закачен за юздата на животното на Капос. Двамата мъже бяха изтощени - пътуваха вече повече от трийсет и шест часа.
Положението в Куско едва ли можеше да е по-лошо и сякаш всички страхове на капитана се бяха сбъднали. Откакто бяха тръгнали, целият град бе обхванат от отвратително зло, което той не можеше да разбере. Призрачната гибел, спотайваща се в мрака, отмъкваше невинни. На безброй места ставаха убийства - ужасни деяния, оставящи след себе си разкъсани на парчета мъже, жени и деца. Армията изнемогваше в опити да отговори на призивите за помощ. Военните стражи в покрайнините на града разказаха, че жителите на Куско са се изпокрили в домовете си с готови оръжия и не можели да спят от страх какво може да им се случи.
Гонсалес въздъхна.
- Ще се срещна сам с епископа - каза той на Капос. - Трябва да се прибереш у дома и да се увериш, че семейството ти е в безопасност.
- Ще остана - отвърна Капос. - Тръгнахме заедно на този проклет поход и заедно ще го завършим.
Капитан Гонсалес се помъчи да събере сили да спори.
- Ако можех още сега да си ида у дома при семейството си, щях да го направя. Ако искаш, ти се срещни с епископ Франсиско, а аз ще си тръгна. Гонсалес се усмихна за първи път от дни. - Как ти звучи това?
Капос също се усмихна.
- Сигурен съм, че семействата ни са добре, капитане. И двамата трябва да се срещнем с епископа. Ако за сутринта има задачи, в което не се съмнявам, ще се погрижа за тях.
Капитан Гонсалес слезе от магарето и стъпи несигурно на хлъзгавия калдъръм. Изпита такова облекчение, задето се е махнал от седлото, че за момент забрави колко е премръзнал, мокър и уморен. Краката го боляха и беше хубаво да ги разтъпче. Когато приключеше с доклада си, щеше да си отиде направо у дома. Капос щеше да отведе магарето си в казармата, където да го нахранят, изчеткат и да си почине заслужено. Гонсалес щеше да заведе своето магаре в обора зад къщата си.
Резето на главния вход на манастира се вдигна и яката врата се отвори със скърцане, разкривайки тъмен силует в дълга роба.
- Чаках ви - извика глас, но Гонсалес още не можеше да познае чий.
- Вие ли сте, епископ Франсиско? - отвърна той към силуета.
