Проклятието на инките полностью

- Повърхностите са толкова гладки - каза Хайръм, загледан в полираните вътрешни стени. Погледна нагоре към белите ашлари на храма, наредени върху черната гранитна основа. - Това енаистинавпечатляващо. - Слънцето осветяваше кулата отзад и блестеше във високите прозорци. - Прав си, Уилсън, това е най-великолепната сграда, която съм виждал. По нея няма дори мъх.

Погледът му се върна към триъгълния отвор в основата.

- Какво е трябвало да има вътре? - Той се премести, за да вижда по-добре вътре. - Виж само качеството на камъка.

Уилсън се хвана отчаяно за главата.

- Не трябваше да е така.

- Какво са държали тук? - отново попита Хайръм и се обърна към Уилсън. Личеше си, че трябва да е било нещо наистина важно.

- Златен куб - отвърна Уилсън и разтвори длан, за да покаже размерите му.

- Нали каза, че нямало никакво съкровище?

- Това не е съкровище, което би поискал, Хайръм.

- Златен куб! Звучи ми доста добре! - Хайръм се плесна по бедрото, видимо въодушевен. - Знаех си, че търсиш съкровище. Знаех го от самото начало...

- Не разбираш - отвърна Уилсън. - Здравата сме загазили.

- Изглеждаш ми малко пребледнял. - Хайръм отстъпи назад, за да го огледа по-добре.

- Чакай малко да измисля какво да правим - отвърна Уилсън. Без Куба на инките времевият портал нямаше да се задейства. Бележките към мисията бяха съвсем точни - космическата нишка, която завършваше в Златния куб на бога слънце беше източникът на енергия, който позволяваше на портала на Мачу Пикчу да отвори пролука в земното магнитно поле. Без него Уилсън оставаше тук. Нямаше как да се върне у дома и мисията бе провалена.

Хайръм приближи триъгълния вход през високата до кръста му трева, като се мъчеше да види дали има нещо в сенките.

- Няма златен куб, доколкото виждам. И нишите в стените са празни.

- В тях е имало големи кристали - каза Уилсън.

Хайръм се огледа.

- Някой е отмъкнал имането.

- Без Куба на инките не мога да напусна това място - промърмори Уилсън.

- Няма ли да заминаваш? - радостно попита Хайръм. - Най-сетне добра новина.

Уилсън потърка челото си.

- Някой е проникнал във вътрешния храм и е взел най-безценния предмет в света на инките.

- Я ми кажи едно. - Хайръм го посочи. - Кубът ценен ли е или не?

- Кубът на инките може да разрушава светове - каза Уилсън.

- Стига глупости.

- Говоря сериозно, Хайръм.

Хайръм го погледна изненадано и наклони глава настрани.

- Е... който и да е взел златния куб, се е постарал да остави името си на стъпалата. Такова нещо не се вижда всеки ден.

Уилсън се втурна напред. В средното стъпало бяха издълбани две имена с тринайсетсантиметрови главни букви:

Хайръм посочи имената.

- Не мислиш, че тези Хесус и Хуан ще успеят да се обявят за откриватели на Мачу Пикчу вместо мен, нали?

- Те са последните на света, които бих искал да бъдат откриватели - с ужас рече Уилсън. - Отприщили са сила, която не могат да разберат и със сигурност са прокълнати.

- Прокълнати ли? - Хайръм отдръпна пръста си от полирания бял гранит. - Трябва да кажа, че тук наистина си е страшничко. А и мирише лошо. - Той се огледа, сякаш всеки момент щяха да ги нападнат. - Мразя миризливи места.

- На твое място не бих стоял там.

Хайръм се озърна назад към него.

- Защо?

- Защото от злото, което е било затворено тук, може да е останало нещо.

Хайръм се опули.

- Сериозно ли говориш?

Уилсън посочи горното стъпало.

- Кубът на инките е бил затворен на това място в продължение на близо петстотин години. Намирал се е точно тук. - Той посочи едва видим квадрат на стъпалото. - Напълно логично е да се приеме, че са останали следи от злото.

Хайръм се запрепъва навън, като тръскаше ръце, сякаш се опитваше да махне полепнала по пръстите си кал.

- Това вече звучи наистина плашещо. Нещо против да ида там и да свия цигара, докато измислиш какво да правим?

Уилсън клекна да прочете издълбаните в стъпалото имена.

- Нали не мислиш, че и ние сме прокълнати? - подвикна Хайръм. - Не сме взели Куба, така че и двамата сме чисти, нали?

Уилсън огледа черните гранитни основи - търсеше следи от нещо, което би могло да отвори камъка. Погледна отново надписа на стъпалото.

- Сантияна... това беше името на нещастника, разпънат на катедралата - Корсел Сантияна.

Хайръм четкаше камъка, на който се канеше да седне.

- Прав си, фамилията е същата.

- Трябва да върнем Куба на мястото му - заяви Уилсън.

Хайръм седеше на стълбите над високата трева. Беше свил цигарата си и се канеше да драсне клечка.

- От онова, което разказа за Куба, не съм сигурен, че е разумно, не мислиш ли? Поне знаем имената на онези, които са го взели.

Уилсън забеляза осем дупки от бургии, разположени на равни интервали при горния край на триъгълния вход. Отмести тревата и огледа падналия камък. По него също имаше дупки. Той вдигна зарязана дъска от евкалипт - наоколо бяха разхвърляни няколко. Дървото беше силно раздуто.

- Разбрах как са отворили. - Уилсън изчака, но не получи отговор. - Хайръм? - повика той.