Странна светлина внезапно привлече вниманието на Уилсън. В триъгълния вход на Храма на слънцето се появи издължен образ - точно на мястото, където бе лежал Кубът на инките. Отначало светеше слабо и беше трудно да се определи какво точно представлява. Уилсън го наблюдаваше с периферното си зрение, за да не издаде на жената воин горе, че вниманието му е отвлечено.
„Каква е тази странна светлина?“ - запита се той, докато образът ставаше все по-ярък.
- Кубът на инките ще стане по-могъщ с течение на времето - продължи Акла. - Нямаш друг избор, освен да дойдеш с мен.
Секундите минаваха и във входа постепенно се очертаваше някаква женска фигура, но колкото и да се опитваше, Уилсън не можеше да я разгледа ясно. Фигурата беше млечнобяла и се движеше, сякаш се намираше зад стена от набраздена от вятъра вода. Уилсън беше като хипнотизиран от движещата се светлина и вече не можеше да скрие интереса си.
- Нямаш избор - повтори Акла.
Светещият образ се премести към полираното стъпало, където се бе намирал Кубът на инките. Внезапно се появи ясна фигура - Хелена Каприарти, притиснала длан върху горното стъпало.
- Обграден си! - извика тя. - Трябва да бягаш!
Уилсън стоеше с увиснала челюст.
Хелена беше облечена в черно - риза с навити ръкави под ловджийски елек и дочени панталони с големи джобове. Русата й коса бе прибрана назад под бейзболна шапка.
- Трябва да бягаш! Веднага! - повтори тя. - Приближават те от двете страни - три жени воини с опънати лъкове!
Той погледна към Акла - беше ясно, че не чува гласа на Хелена. Да не би Кубът на инките да му прави номера? Вперил поглед в познатите очи на Хелена, Уилсън бе залят от емоции.
Дланта ѝ все така докосваше бялото гранитно стъпало, сякаш това поддържаше връзката помежду им. Нямаше никаква логика, но Уилсън инстинктивно знаеше, че трябва да е тя.
- Върни се след четири часа! - извика Хелена и трескаво посочи към северното стълбище. -
Уилсън се обърна кръгом и спринтира към поддържащата стена. С един скок полетя към долината на Урубамба, разперил ръце като птица. Две стрели профучаха покрай него - едната одраска якето, а другата се размина на косъм с бузата му.
Извъртя се във въздуха и се понесе надолу към плътния зелен балдахин на трийсетина метра под него. Въздухът свистеше в ушите му, той усещаше как адреналинът му се натрупва.
Времето забави хода си както всеки път, когато се изправяше пред смъртта. На още триста метра надолу бързеите на придошлата Урубамба прорязваха долината. Небето беше ясносиньо. Яркото слънце осветяваше високата част на планинския масив, горите долу тънеха в изумруден мрак. Гледката беше невероятно красива.
Изведнъж се озова сред короните на дърветата. Сблъсъкът бе неминуем. И определено щеше да боли.
36.
-
Затича се по тесните ашлари, скочи на петнайсет стъпки между покривите на сградите и се приземи на разрушената стена на Владетелския дворец до северното стълбище. Без да поглежда към тялото на Хайръм, тя скочи на неравните каменни стъпала, продължи между дърветата и планинската трева, покрай изгорялата цигара на Хайръм и после към поддържащата стена. Трите ѝ амазонки вече надничаха през ръба надолу към гъстата зелена джунгла.
- Невъзможно е да е оцелял при това падане - заяви Ореле.
Сонтане надникна надолу.
- Нямаше да скочи, ако си е мислил, че няма да оцелее.
- Казах ви да не го доближавате, освен ако откаже да се подчини! Защо го направихте? - ядосано попита Акла.
- Бяхме
- Синеокият беше разсеян - каза Сонтане. - Беше изписано на лицето му и действах според инстинкта си.
Акла погледна партньорката си в очите.
- Избяга, защото е усетил, че идвате, Сонтане! -Тя удари с юмрук стената. - И сега мъжът, който скочи във въздуха от тази скала, може да тръгне да ни преследва, давате ли си сметка за това? Можете ли да си представите какво ще стане, ако го направи? Прибързаните ви действия направиха положението ни по-лошо, отколкото беше!
- Когато скочи, нямахме друг избор, освен да стреляме - отвърна Сонтане. - Искаше да избяга и бяхме прави да пуснем стрелите.
- Грешката беше направена,
Сонтане метна лъка на рамото си.
- На мъжете не може да се има доверие. Винаги са ме учили на това, особено когато става въпрос за Куба на инките. Този мъж - тя посочи надолу към джунглата - не е по-различен. Идват тук да грабят и рушат. Изобщо не ги е грижа за равновесието на земята и боговете, които го контролират. Грешиш, че му се доверяваш. Грешеше от самото начало. Трябваше да го убием и толкова.
