- Преследвам сънища с теб вече повече от два месеца. Имах видение за това място. - Тя се огледа предпазливо. - Видях нещо в този храм и някак разбрах, че то ще ме доведе до теб.
- Знаеш ли къде е Хайръм Бингам? Онзи кльощавият? — попита Уилсън.
Хелена посочи зад себе си.
- Жените воини понесоха тялото му към билото. Знам кой е Хайръм. Беше или мъртъв, или в безсъзнание, когато го помъкнаха натам. След като скочи, жените воини известно време спориха какво да правят. Мисля, че разговаряха на кечуа. Щях да ги последвам, но изгубих връзка. - Хелена замълча за момент. - Преследват те въоръжени жени воини, Уилсън. Ще престанеш ли някога да се забъркваш в неприятности?
- Те са амазонки и аз съм изненадан не по-малко от теб.
- Сигурна съм, че са напуснали града по Пътеката на инките. Тялото на Хайръм определено е горе, в Наблюдателницата.
- Изчакай, докато се върна - каза Уилсън.
- Идвам с теб - отвърна Хелена. - Не се стряскай, ако усетиш някакво присъствие до себе си, аз съм. Поради някаква причина можеш да ме виждаш само ако докосвам този камък, но аз мога да виждам и чувам всичко, когато си на не повече от десетина стъпки от мен. Ако се отдалечиш, губя първо звука, а после и образа.
- Сега в бъдещето ли си? - попита Уилсън.
Хелена кимна.
- Остави ме преди малко повече от година. В момента се намирам в Мачу Пикчу, сред руините. Предполагам, че когато и двамата сме на едно и също място в подходящия момент, в съзнанието ми влизат припокриващи се образи. Мога да виждам настоящето и миналото едно до друго.
- Значи си в Мачу Пикчу?
- Тичам из руините в тъмното. Всички си мислят, че съм напълно откачила. Никога не е скучно, когато участваш и ти, Уилсън.
- Коя е датата?
- Деветнайсети януари две и четиринайсета.
- Същата като тук, само че годината е хиляда деветстотин и осма. - Уилсън най-сетне се усмихна. - Радвам се да те видя, Хелена.
- А аз теб, Уилсън. Дълго време чаках този момент.
- Добре ли беше, след като си тръгнах?
Хелена също се усмихна.
- Труден пример за следване си, Уилсън Даулинг. Какво мога да кажа? Всички си мислят, че съм полудяла, но не ми пука. - Очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи. Тя посочи наляво. - Хайръм Бингам е натам, нагоре по стълбите.
После махна ръка от камъка и бавно избледня.
На Уилсън му бяха нужни само няколко минути да пресече града и да изкачи двайсет и петте тераси до Наблюдателницата. В обраслата цитадела имаше безброй подходящи за скривалище места, но той не обръщаше внимание на опасността. Прие, че пътят напред е чист. През цялото време усещаше присъствието на Хелена до себе си, сякаш беше точно до дясното му рамо. Същото усещане беше изпитал, когато кондорът се понесе към него, а и в бараката при железопътната линия три дни по-рано.
Уилсън приближи характерните високи стени на Наблюдателницата и дълбоко в сърцето си започна да се страхува, че с Хайръм се е случило най-лошото. Бяха минали почти пет часа, откакто го бе видял жив за последен път. Задуха лек ветрец, който разлюля дърветата и високата трева. В далечината на хоризонта проблесна светкавица.
Уилсън долепи гръб в стената, пое тихо дъх и надникна зад ъгъла. Тялото на Хайръм лежеше на земята сред високата трева. Глезените и китките му бяха вързани. Не помръдваше.
- О, не - прошепна Уилсън.
Той тихо приближи и постави ръка на гърба му.
- Ъде... бее... дяо... еме? - измънка Хайръм.
Уилсън бързо махна кожената превръзка и извади парцала от устата му.
- Къде беше, дявол да те вземе? Чакам тук от часове! - мрачно рече Хайръм. - Не бих отказал глътка вода.
Уилсън го надигна в седнало положение, разряза вървите на ръцете и краката и му подаде манерката.
- Само не прекалявай.
Хайръм загълта жадно.
- Онези жени ме отвлякоха. - Водата се стичаше по брадичката и мокреше ризата му. - Амазонките.
- Пий бавно - рече Уилсън. - Ще ти прилошее.
- Огромни женища, да знаеш! Гигантски. Борих се с тях, но бяха твърде силни. - Той избърса брадичката си. - Започнах да се чудя дали ще се върнеш. Или дали не си мъртъв. - Гласът му вече звучеше малко по-добре. - Буболечки лазеха по лицето ми, Уилсън. Буболечки! - Зачеса се като краставо псе, докато се оглеждаше. - Краката и ръцете ми се схванаха и лежах и си мислех: „Какво стана със славата и богатствата? Ще умра с натикано в пръстта лице, а в носа и ушите ми ще лазят буболечки“.
- Жив си, това е важното - отвърна Уилсън.
- Беше ужасно изпитание.
- Чакай тук - каза Уилсън.
От устата на Хайръм захвърча вода.
- Не ме оставяй сам! Непрогледна тъмнина е! И ако онези ужасни жени се върнат да ме вземат... или по-лошо?
Той се опита да стане, но краката му бяха изтръпнали.
- Махнаха се от града - каза Уилсън. - И не са те убили, което е изненада.
- О,
- Май не са искали да ме разстроят.
- Да, бе... толкова се радвам, че не са те
- Винаги е такъв - каза Уилсън през дясното си рамо, доловил присъствието на Хелена. - Все трябва да се грижиш за него.
- На кого говориш? - попита Хайръм.
- Да се върнем, за да продължим разговора си - каза Уилсън към Хелена.
