Проклятието на инките полностью

Нощното небе беше толкова тъмно, че сиянието на Млечния път създаваше бяла ивица, която се простираше от хоризонт до хоризонт. На юг ярко примигваха звездите, образуващи характерното очертание на Южния кръст и други по-големи съзвездия по небесния свод. Кентавър беше голямото съзвездие на юг. На север се виждаше Кораб, корабът „Арго“ на Язон и аргонавтите. Паун и Златна рибка бяха на запад. Най-впечатляващата звезда беше всъщност планетата Венера, четири пъти по-ярка от всички други небесни тела.

Макар че намаляващата луна щеше да изгрее след няколко часа, имаше достатъчно светлина, за да вижда добре. Реши да стигне до Храма на слънцето от изток, по почти отвесната скала, от която бе скочил. Изкачването беше толкова трудно, че реши, че амазонките няма да очакват да доближи цитаделата от тази посока, ако изобщо се върне.

Приземяването на Уилсън в джунглата беше тежко. Беше пробил гъстите корони на дърветата и за щастие се оплете в лианите в балдахина. Те се увиха около краката и ръцете му и го завъртяха като дервиш, което до голяма степен намали последния сблъсък с останките на някакви стари постройки на инките. При полета през короните една дебела лиана се уви около гърлото му като примка на бесило. Лежащ на земята, с пребито от падането тяло, той беше принуден да призове невероятната си сила, за да се освободи от лианата, иначе със сигурност щеше да бъде удушен. Още преди да се изправи, трябваше да се излекува.

Оттогава претърсваше джунглата за храна и правеше всичко възможно да възстанови енергията си. Командата за изцеление стопяваше голяма част от резервите му и трябваше да яде всякакви ларви и диви плодове, за да не остане без сили.

Намери опора на отвесната скала и се протегна нагоре като паяк, търсейки следваща опора. Катеренето беше бързо и за по-малко от минута щеше да стигне до поддържащата стена, отбелязваща горния периметър на източната част на билото. От тъмнината под него боботенето на Урубамба отекваше в долината. Трудно би чул евентуална атака, но си каза, че може да вижда по-добре от всеки друг на тази слаба светлина и се надяваше това да му е достатъчно да запази предимството си.

Наистина ли беше видял Хелена Каприарти да стои в недрата на Храма на слънцето? Можеше да е трик на ума му, манифестация на мислите, усилена от Куба на инките, но колкото повече се вглеждаше в чувствата си, толкова повече се убеждаваше, че наистина е била тя. Гласът ѝ, страхът и страстта в очите ѝ, начинът, по който настояваше да бяга.

„Трябва да е тя“ - помисли си той.

Почти не забелязваше, че мускулите му горят, докато се катереше бързо по отвесната каменна стена. Хайръм със сигурност бе заловен и Уилсън се молеше съдбата му да бъде такава, че да го предпази от беди.

Изкатери се тихомълком по подпорната стената като гущер, долепен до камъните и с много бавни движения. Много внимаваше тежестта му да не падне върху суха клонка или нещо друго, което може да вдигне шум, доловим над постоянното бучене на реката. Характерният силует на Храма на слънцето отново се извиси над него. Уилсън огледа прозорците и високите части на каменните руини по терасите, после насочи вниманието си към горите, които пълзяха по терасирания склон на юг. Спря за няколко секунди, за да се увери, че всичко е напълно неподвижно. Отново си напомни, че може да вижда много по-добре от всеки друг, което означаваше, че ще успее да забележи заплахата, преди тя да види него.

Приближи вътрешния храм през високата трева и внимателно заобиколи огромния гранитен клин, който беше блокирал входа. Докато се взираше във вътрешността на каменната структура, сърцето му заби по-силно от обичайното.

- Хелена - прошепна той. Но отговор не последва.

Отново започна да се пита дали видението му е било истинско или не. Изпълни се с трепет, докато се чудеше дали е взел правилното решение, като избяга от Акла. Отстъпи назад и се загледа към високите стени на Храма на слънцето под ярките звезди в небето.

Внезапно в мрака на вътрешния храм се появи млечнобяло петно с размерите на орех, което се рееше във въздуха. Трудно бе да се фокусира върху малката топка, докато се движеше насам-натам. С всеки момент тя растеше и се издължаваше, докато не се оформи човешко тяло, носещо се малко над земята. Светлината продължи да се засилва, докато накрая Хелена се появи пред него като с магия. Стоеше в тъмното, сложила длан на бялото гранитно стъпало, където се бе намирал Кубът на инките.

- Когато казах бягай, нямах предвид да скачаш от скалата в джунглата! - Хелена бе очевидно раздразнена. - Тревожех се, че си се пребил.

- И на мен ми е прнятно да те видя - отвърна Уилсън.

- Посочих натам. Трябваше да тръгнеш натам.

- Скачането ми се видя най-добрата възможност.

- Един ден няма да успееш да се изцелиш, Уилсън, и всичко ще приключи. Трябва да си по-внимателен.

- Тревожех се дали не си плод на въображението ми - отвърна Уилсън. - Но съдейки по реакцията, явно си истинска.

Дълбоко в себе си беше много щастлив, че я вижда.

Хелена въздъхна.