— Веднага се връщам — измънка гузно, без да поглежда назад, предаде командването в ръцете на лекаря и го остави да се оправя в цялата тази каша.
Изми си ръцете с довода, че лекарите са по-печени в тия неща и по-успешно се справят с буйстващи луди.
Капитан Исмаел Моралес се върна след няколко часа във видимо подобрено настроение. Срещата му с митничарите бе минала чудесно, пошегуваха се, почерпи ги с хубави пури, изпиха по няколко чашки, а накрая им беше бутнал тлъст рушвет, за да освободят стоката без повече спънки. Вече беше забравил за злополучния случай с момичето ескимос, но когато отвори вратата на лечебницата, остана като втрещен: не очакваше да се озове пред дантевската картина, разкрила се пред очите му. Мебелите бяха разхвърлени, съборени с краката нагоре, изпочупени и станали на трески. Стените бяха целите в петна от кръв, а върху койката лежеше безжизнено тялото на лекаря.
Капитан Моралес се втурна към него и се зае да оглежда тялото му, търсеше къде е раната, но забеляза, че гърдите му, макар и съвсем равномерно се повдигаха. Беше жив, само дето спринцовката бе забита в собствената му ръка. Беше се упоил.
Глух стон привлече вниманието му.
Изглежда имаше още някой, когото не бе забелязал. Беше Пабло, доминиканецът, свил се ужасен на кълбо в единия ъгъл на каютата и закрил с ръце главата си, се поклащаше напред-назад. Беше като обезумял.
— Пабло, Пабло, какво ти е? Какво се е случило?
Капитанът го хвана за раменете и го разтърси, а после повдигна брадичката му, за да го накара да го погледне и да го разпита, но изплашен от вида му, нададе вик. Лицето на момчето бе цялото в кръв, а в очите му се четеше неописуем ужас. Беше неспособен да разсъждава и да отговаря на въпроси.
— А момичето?
Пабло се разплака и заповтаря:
— Дяволът, дяволът, дяволът…
За корееца така и повече нищо не се чу.
Вече беше мръкнало и бе задухал севернякът. Клодия го усещаше по краката и ръцете си, цялата бе настръхнала, а това означаваше, че се бе смръзнала. Пиренейският климат не й допадаше. Вървеше по тесните павирани улички и се стараеше да остане незабелязана, нарамила раницата, която си купи от аерогарата с картата на майка си, нахлупила хубава филцова шапка в тъмносин цвят и с толкова широка периферия, че скриваше наполовина лицето й. Още щом я видя, страхотно си падна по нея и реши, че може да си позволи дребния каприз да си я купи. И защо не? Също както и Мауро, и сандвича с наденица, който излапа със стъпването на испанска земя, и като луксозния хотел в Мадрид, където бе пренощувала и бе закусила
Но сега, в това леденостудено, ветровито и пусто селище, макар да гъмжеше от кучета, които се скъсваха да я лаят, когато минеше покрай тях, тук и сега нищо не я радваше. Още по-малко, когато стигна пред дома на Анаид и забеляза, че в него няма никакви признаци на живот. Вратите и прозорците бяха здраво залостени, щорите — спуснати, а светлините — изгасени. Съвсем очевидно бе, че обитателите й не са излезли току-що да изядат по една пица и няма скоро да се върнат. Тишината бе прекалено красноречива. Приближи се до стената и пусна в ход всичките си сетива. Не се чуваше никакъв смях, никакви стъпки… Стори й се, че долови шум като леко търкане.
Ами ако нямаше никой? Не бе и помисляла за възможността. Всяко необмислено и прибързано начинание крие риск. В случая рискът бе да се върне безславно в Таормина, без нищо да е свършила и след като само е изпразнила картата на майка си. Всъщност може би рисковете бяха два — честно, пред самата себе си, да си признае, че се е провалила, и да дава обяснения пред майка си. А Мауро? Май трябваше да прибави и трети риск — да изгуби Мауро.
