Обмисли положението спокойно. След като бе пътувала и бе дошла от толкова далеч, би било голяма глупост да стои пред вратата и да бездейства. Трябваше да влезе със или без ключове. Реши и го направи. Влезе пипнешком. Вече вътре, направи заклинание и мигом в ръката й се появи джобно фенерче. Тръгна да обикаля из къщата, стъпка по стъпка, като се молеше да не налети на някоя гадна лепкава паяжина. Щеше да нададе такъв вой, че да чуят чак във Варшава. От всички гадини на планетата Земя най-силно я отвращаваха именно гнусните, противни космати паяци, които вирееха в тази планинска област, с много крачета, с малки очета, увиснали като топчета на конец, с лигава уста, от която се точеше безкрайна нишка и пълна с множество зъбки, нащърбени като трион, готови да разкъсат жертвата си. Отгоре на всичко не бяха и насекоми. Знаеше го, понеже като малка учителят й по природознание направо я беше подлудил с непрекъснатото си натякване, задето все бърка и нарича паяка „насекомо". Спорът беше в броя на крачетата. Дали са шест или осем. И какво толкова! Много важно дали подобна твар имаше шест или осем крака! Колкото и да бяха, на пръв поглед изглеждаха много. Сега вече можеше да ги нарича както си иска — насекоми, паякообразни, членестоноги, аракниди или просто буболечки. Все тая, пак щяха да предизвикват у нея същата погнуса.
И изведнъж го съзря. Беше там и я чакаше. Огромен паяк. Клодия беше убедена, че наистина дебне точно нея, и дори не й хрумна мисълта, че всъщност я гони параноята. Беше сянката на гигантско членестоного, с дълги пипала, много на брой — естествено, не ги преброи, но горе-долу, на око, бяха толкова, колкото трябваше да има всеки паяк.
Клодия не нададе ужасяващ вик. Не припадна, нито хукна да бяга. Събра цялата смелост на сицилианската си кръв и като скочи, както нейните прабаби бяха връхлетели върху първите римляни, попаднали на острова им, здраво халоса с джобното си фенерче предполагаемия паяк.
Тутакси си даде сметка за две неща. Паяците не крещят, когато ги удариш, и че не е чак такава пъзла, за каквато се мислеше.
Вдигна фенерчето от земята и насочи лъча към жертвата си. Беше чисто и просто ръка, тънка и дълга, с пет пръста, ръката на момиче с изплашено лице. Клодия се извини как да е:
— Съжалявам, помислих те за паяк.
Щом го изрече, осъзна, че е най-глупавото извинение на света. Момичето обаче се усмихна и на Клодия й се стори, че вижда как прелестна пеперуда изпърха на лицето му. Беше очарователна мила усмивка. Клодия му подаде ръка и му помогна да стане.
Моментално си паснаха. За броени минути Дасил и Клодия станаха приятелки и осъзнаха колко чудесно се разбират. По свой си начин и в свой стил и двете се вълнуваха от едно и също: Анаид. И негласно, без да го признават, и двете имаха една и съща цел: да й помогнат.
Дасил обаче разполагаше с много повече информация, отколкото Клодия. Разказа й всичко, което знаеше, докато бяха в кухнята и похапваха вкусни спагети „а ла карбонара"[33], приготвени със забранена магия. Клодия дъвчеше машинално, с угрижено лице.
— Значи Анаид даде омайно биле, пи от забранената чаша и произнесе заклинание за връщане към живота?
Дасил я защити:
— Графинята я излъга, а и тя ми спаси живота.
— Какъв ужас!
— Тя не искаше…
— Но го е направила — както винаги трезвомислеща, отсече Клодия.
Дасил потрепери.
— Прокълната е и ще умре.
Клодия не я разбра.
— Тя е Одиш. Не може да умре.
Дасил се заинати:
— Чух много добре Селене. Проклятието на Оди я обрича на смърт.
Клодия се задави. Едно е да заколиш заек, но съвсем друго — да говориш за смъртта на приятелката си.
— Но кога? Как? Къде?
— По Пътя на Ом, в царството на мъртвите. Ако влезе в него, жива няма да излезе.
Клодия беше ужасена.
— Искаш да кажеш, че Анаид е готова да поеме сам-самичка по Пътя?
Дасил кимна утвърдително. Беше свикнала с мисълта още от малка и не я плашеше, макар и да бе напълно разбираемо, че дори само при споменаването на Пътя на мъртвите на живите им се смръзва кръвта.
— Но няма да го направи.
— Откъде си толкова сигурна?
— Ариминда ще й попречи.
— Коя е Ариминда?
— Моята учителка, тя е натоварена със задачата да посрещне избраницата и да я въведе в света на мъртвите.
Клодия почувства да я полазват студени тръпки.
— И защо смяташ, че ще й попречи?
— Аз лично я предупредих, че пристига. Помолих я да я задържи и да не я пуска да влезе в света на мъртвите.
Клодия се успокои.
— И ако не тръгне по Пътя, накъде ще се насочи?
Дасил сви рамене.
— Предполага се, че ще потърси скиптъра на властта. Привлича я неудържимо и ще отиде там, където е той.
Клодия разтърка измръзналите си длани. След като бяха стигнали дотук, може би щяха да й потрябват. Втренчи се в Дасил.
— В това местенце намират ли се зайци или кокошки?
Дасил се ококори от изненада.
— Още ли си гладна?
Звънливият смях на Клодия огласи цялото пространство, но беше толкова непресторено жизнерадостен и свеж, че прозвуча като добро предзнаменование, също като благоприятните знамения на вътрешностите на закланата кокошка, която Дасил успя много ловко и бързо да достави.
