Анаид мигом се вцепени. Побиха я тръпки и парализираха гръбнака й. Правилно ли беше чула? Юсуф току-що бе казал, че Селене е съучастник и се е споразумяла с Елена Рок да я забрави. Всичко започваше да придобива смисъл, но от боязън едва ли не бе готова да спре с въпросите.
— А майка ми защо реши така?
— Майка ви смята, че любовните вълнения само ви разсейват и излишно ще отнемат от силата ви. Мислите по Рок ще пречат на мисията ви и ще отвличат вниманието ви от изпълнението на дълга.
Анаид почувства кръвта й да кипва.
Такива ли били правилата и законите на жените Омар, които с такива старания се бяха мъчили да й втълпят?! Селене използваше магията на Омар за лични цели. Бъркаше се в живота на хората, въздействаше на чувствата им с разни билета и отвари. Така бе сторила като млада с Гунар и може би бе продължила да го прави с типове като Макс. Нямаше и капчица срам. Поведението й бе непростимо. Не можеше да има оправдание за него. Беше просто низко и недостойно.
— А моят скиптър? Скиптърът на властта?
— Той… той е в нея.
— Къде?
— Държи го на място, което двете познавате.
— Кое е това място?
— Не ми е позволено да ви го кажа, но вие можете да ГО ВИДИТЕ. Сега ръката ви е огледало на желанията ви.
— Ръката ми?
Втренчи се изумена в дланта си. Излъчваше странно сияние, раната я изгаряше, но под нея струеше светлината на истината.
— Значи ръката ми позволява да виждам през огледалата?
— Да, господарке моя. Скиптърът е ваш и във ваша власт е да научите къде е скрит.
За известно време Анаид остана замислена.
— Благодаря ти, Юсуф, представи се много добре, прояви храброст и си заслужи вечен покой.
Искрица надежда блесна в помръкналите очи на воина.
— А моите хора?
Анаид почувства, че й се предоставя възможност да прояви великодушие.
— Твоите хора също.
Пред слисания поглед на закаления алморавид, живял хилядолетия в несигурност, Анаид произнесе магическите думи, с които даряваше мир на душите им.
— И тъй, почивайте в мир, Юсуф ибн Ташфин, ти и твоите хора. И нека се сложи край на вашето безцелно скитане в света на живите. Преселете се в царството на мъртвите и намерете своя път към вечността. Аз, Анаид Цинулис, така повелявам. Такава е моята заповед.
Юсуф едва успя да й се усмихне в знак на признателност за благородния жест. За частица от мига от него остана само бегъл спомен.
Анаид си избърса сълзите, изправи се решително, запъти се към банята, влезе, затвори вратата и вдигна ръка към огледалото. Търсените думи излязоха сами, без да ги знае.
—
Огледалото й върна искания образ. Видя скиптъра, скрит сред скали. Блестеше с ослепително сияние и разпалваше в нея неустоимо желание. Жадно протегна ръка, но напразно. Скиптърът беше само илюзия, можеше да го види, но не и да го пипне. Къде ли беше? По думите на Юсуф беше скрит на познато място. Не можеше да разпитва алморавида за повече подробности. Постара се да съсредоточи вниманието си върху мястото — от стените капеше вода, а зад скиптъра се издигаше изящна колона от варовик, изваяна от природата в продължение на хилядолетия. Вгледа се по-внимателно. Беше образувана от един сталактит и един сталакмит, които с времето се бяха съединили. От тавана над тях, в окръжности с различен радиус, се спускаха висулки, напомнящи на морска звезда. Това беше нейната пещера. Пещерата в Урт. Ами да, разбира се! Място, което Селене познаваше. Пещерата в гората, насред дъбравата, където често ходеше с Деметер. Пещерата, където потърси убежище след смъртта на баба си и след изчезването на майка си и на входа на която зарови сълзите, издялани от лунен камък. Пещерата, където й се беше явила вълчицата майка, за да й покаже пътя към света на мрака.
Защо го бе направила? Защо я беше излъгала? Селене съзнателно искаше да я отдалечи от скиптъра. Беше завършена егоистка. Отдалечаваше я също и от Рок, и от баща й. От завист.
Протегна ръка към скиптъра, представи си, че го хваща, и по тялото й протече електричество, като токов удар, толкова мощен, че й причини силна болка. Анаид формулира наум желанието си и се освободи от магията на огледалото. Утешаваше я мисълта, че желанието й ще се сбъдне скоро, много скоро.
Преди да се пъхне отново в леглото, излезе за малко на терасата. Лек приятен ветрец помилва лицето й и пропъди последните й жални въздишки. Беше спряла да плаче и си обеща повече никога да не пролива сълзи. Отсега нататък ще действа.
В далечината два силуета вървяха в мрака, но Анаид не им обърна никакво внимание. А по-добре да го беше направила, понеже те разговаряха за нея и решаваха съдбата й. След малко една от тайнствените фигури потъна между сенките и свърна към мотела.
Беше Гунар.
