С треперещи пръсти Анаид чаткаше по клавиатурата, като непрекъснато извръщаше глава, за да погледне към вратата. Селене можеше да се появи всеки момент. На рецепцията й бяха предали бележка от нея, написана на ръка:
След пожара, изпепелил караваната, беше останала без никакъв багаж и нямаше какво да облече, ако иска да си смени дрехите.
Въодушевен, туристът я потупа по рамото, за да й даде знак, че има ново съобщение. И наистина.
Новината не беше радостна. Връщаха й имейла заради неизвестен адрес. Пак ли? Не е възможно Баалат да е реагирала толкова бързо. Какъв ли е новият електронен адрес на Рок? Как да се свърже с него?
И внезапно почувства, че я облива студена пот и фланелката й залепва за тялото. Пръстите й се пързаляха по клавишите, а кръвта се отдръпна напълно от лицето и тя стана бледа като мъртвец. Току-що бе получила имейл от непознат адрес. Файлът бе озаглавен: „Обожавам те, Анаид", с подпис — някоя си Дасил.
За кратко се поколеба дали да цъкне два пъти, за да отвори съобщението. Туристът я насърчи да го направи. Дори й помогна да премести мишката по зелената подложка.
И точно в този момент, докогато озадачена четеше абсурдното съобщение от някоя си Дасил, за която нищичко не знаеше, се разнесе гласът на Селене, издаващ раздразнение и упрек:
— Какво правиш, Анаид?
На вратата, с безброй торби и с намръщена физиономия, стоеше Селене. Беше много натоварена, едва ходеше. Анаид се почувства като нарушител, хванат на местопрестъплението. И то си беше така. Реагира светкавично и без да иска, изтри съобщението, въобразявайки си, че така заличава следите от прегрешението. И преди Селене да е дошла до нея, бързо излезе от своя хотмейл и стана от масата.
— С кого разговаряше? — изтрещя отново гласът на Селене.
Туристът й се яви като спасител, изпратен от провидението, понеже веднага окупира освободения стол, грабна мишката, оставена на масата, и енергично я размърда, търсейки на свой ред да се свърже с някого. На Анаид това й дойде като манна небесна. Тя посочи мъжа, заел мястото й пред компютъра.
— Не знаеше как да влезе в мрежата и аз му помогнах.
Като заложи всичко на тази карта и за да прозвучи по-убедително, се усмихна сърдечно на туриста, с когото преди не бе разменила нито дума, и му каза важно:
— Готово, сега вече знаете как става. Трябва само да кликнете два пъти на иконката Е.
И с най-невинна физиономия, все едно през живота си не бе чупила нито една чиния, се завтече към майка си да й помогне за торбите.
— Дай, дай на мен, много си се натоварила.
— А това какво е? — посочи Селене бинтованата й ръка. Анаид се поколеба:
— Ами нали знаеш, отпечатъкът от скиптъра ме изгаря. Така се предпазвам.
Но когато вече бяха в асансьора, не можа да се сдържи:
— Ти си го скрила, нали?
Селене не трепна.
— Значи си го търсила.
Анаид сведе очи от неудобство, че ще излъже.
— Не знам нито как, нито къде.
— А погледна ли в стаята на баща си?
Анаид почувства, че стомахът й се свива на топка. Как можеше собствената й майка да е толкова гадна?
— Да, разбира се — продължи с лъжите.
— И?
— Нищо.
— Би било доста глупаво да се надяваш да го намериш там. Той има силата да го направлява и мести в пространството така, че може да го скрие където пожелае.
Този път Анаид не скри изненадата си:
— Откъде знаеш?
Селене бутна вратата на асансьора и с Анаид си влязоха в стаята.
— Скиптърът е нещо живо, Анаид. Подчинява се на волята на притежателя си. Всичко зависи от силата на този, който го владее. А когато скиптърът обладае някого, няма връщане назад.
Анаид потрепери.
— Беше съвсем за малко в мен… — оправдаваше се. — Виж, ти обаче го задържа за по-дълго — добави със скрит упрек.
Селене нищо не каза и Анаид си даде сметка, че е улучила право в целта. Скиптърът беше във властта на майка й.
— Я ми покажи ръката си — властно нареди Селене, когато останаха насаме в стаята.
Не можеше повече да крие, не можеше да си измисля оправдания. Селене размота бинта и я огледа внимателно.
— Чуй ме добре, Анаид, не бива да докосваш скиптъра, докато волята ти не стане по-силна от неговата.
— И как да го разбера? Да не би да има уред, който да измерва силата на волята — възрази дъщерята.
Селене нервно тропна с крак.
— Вече започваш да ме тревожиш. Не те е грижа за опасностите, които те дебнат. Нехаеш за поетата отговорност. Всяко нещо те разсейва или ти служи за оправдание… Държиш се като най-обикновено момиче! Така няма да успееш да изпълниш мисията си!
— Някой да ме е питал дали искам да изпълнявам мисия? А?
Селене се изненада и същевременно натъжи.
