— Не може да бъде!
Анаид също се обезпокои. Роси я гледаше изплашена.
— Невъзможно е.
— Кое?
— Къде отиде госпожата?
— Каква госпожа?
— Как каква, ами тази, дето беше тук, с фенера в ръка, с която разговаряхме.
— Това бях аз — отвърна не особено убедително Анаид.
И именно тази нейна неувереност я погуби.
На Роси вече определено й дойде в повече.
— Хей, момиченце, не си играй с мен… Я ме погледни хубавичко. Ако ти си госпожата, то аз съм Снежанка.
Анаид се изправи. Беше висока, но изобщо не можеше да уплаши печената Роси.
— Аз бях тази, с която разговаря.
Роси окончателно се вбеси и с груб глас, в който и помен не беше останал от предишното уважение, й рече:
— Не се бъзикай с мен, че започваш да ме дразниш. Имаш пет минути да си вземеш душ и да слезеш на закуска. Ако се туткаш много и се забавиш, няма да ти сервират, а и няма да ти оправя стаята. Ти решаваш.
След което се фръцна и си тръгна, вирнала нос като някоя маркиза, и остави Анаид сконфузена, с неприятен вкус в устата.
Дали не се бе държала неподобаващо, без да иска? Толкова ли бе различна на тъмно и на светло? Наистина ли излъчваше нещо, което не съответстваше на реалния й външен вид? Дали скиптърът не я беше омагьосал?
Не искаше да задълбава и да се терзае повече, затова влезе под душа да отмие притесненията си.
Сутринта беше напреднала, а я очакваше много тежък ден, ако искаше да изпълни обещанието, което даде предната вечер. Само едно не беше предвидила — дясната й ръка да оживее и да се разпищи: „Анаид видя скиптъра, Анаид видя скиптъра" и в стаята й да цъфне някакво досадно момиче, което после да дрънка наляво и надясно за странните гостенки от стая двеста и пет, които си падат малко вещици. Но за беда точно това й бе дошло на главата. А най-лошото беше, че умираше от желание си върне скиптъра и не можеше да мисли за нищо друго. Само като си представеше скиптъра пред себе си, й потичаха лигите, все едно виждаше сладкиш. При мисълта за него ръцете й започваха да парят и силното желание да го стисне й се струваше най-ефикасният лек за страданието й. Така беше предната нощ и така щеше да бъде винаги. Селене я бе предупредила.
Разтърка ожесточено ръката си, за да види може ли да заличи белега от светлината, но не ставаше, нито с вода, нито със сапун. Нямаше начин да го изтрие. Копнежът й по скиптъра също изобщо не намаляваше, напротив, ковкото повече се мъчеше да махне знака, толкова по се разпалваше желанието й, като глада, като жаждата.
Излезе изпод душа и вече беше решила. „Ще хвърля само един поглед", рече си, приближи се на пръсти към огледалото, като оставяше зад себе си издайнически мокри следи. За секунди го фокусира и почувства, че сърцето й ще се пръсне.
Анаид се спря, пое си дълбоко въздух, брои до сто, отказа се от вълшебствата и се помъчи да мисли за нещо друго, като например сандвич с шунка и голяма чаша с натурален портокалов сок. После позвъни и поиска от рецепцията: „Малко бинт, ако обичате." Любезно пиколо й го донесе и й го подаде през открехнатата врата. Анаид превърза ръката, виновница за бедите й.
Стараеше се да побърза, но превръзката я затрудни и я забави, и когато слезе за закуска, бе закъсняла. Бяха прибрали всичко и вече не обслужваха.
Да включиш компютъра, когато едната ти ръка е бинтована, а вниманието ти е раздвоено между монитора и вратата, не беше никак лесна работа. Анаид установи това, докато отчаяно опитваше да се свърже с Рок. От глада стомахът й шумно къркореше, а и както забеляза, макар и през бинта, ръката й все така излъчваше светлина — две дребни наглед подробности, които обаче се оказаха достатъчни да привлекат вниманието, и тя си даде сметка, че всеки, минал край нея, гост или служител на хотела, се пулеше насреща й като в някакво странно животно.
Само това липсваше, като се има предвид, че компютърът беше точно в средата, сякаш на витрината на някой бутик за модни дрехи, а Анаид се бе изтъпанчила, подобно на манекен, облечен с мръсни дрипи. Приличаше на оцеляла от корабокрушение.
Някакъв шишкав турист, с червено като домат лице, с бермуди в крещящи цветове и с увисен на врата фотоапарат, се спря зад гърба й и най-нахално се зазяпа в екрана, за да види какво пишеше Анаид.
Анаид не можеше да го изгони, беше в правото си да прави каквото си пожелае, не е забранено да гледаш, макар и да е признак на лошо възпитание.
Опита с електронната поща, но в момента нямаше връзка с Рок. Естествено, по това време трябва да е на училище. Изпрати му имейл:
Може би е в час и правят упражнения по испански език. Не беше сигурна, сигурното бе само, че туристът внимателно прочете съобщението на Анаид и се почеса по главата. Трогна ли се, или просто не разбра нито думичка?
