— Да, Анаид, съм аз. Отдавна те търся. Искам да бъда с теб, да те следвам където и да идеш и да ти служа вярно.
Анаид имаше две възможности — да й повярва или да не й повярва. Заразглежда я внимателно, плъзгайки снопа светлина, излъчван от ръката й, по крехкото тяло на непознатата. Момичето беше много слабо, с къдрави тъмни коси, смугла кожа, удивително пъстри и силно гримирани очи, наплескани с остарял туш за мигли, от онзи, който ти оставя топчета по миглите и гадни петна по лицето. Устните, начервени в яркорозов цвят, прекалено високите токове, които подчертаваха кльощавостта на краката й, и весело бюстие на черни точки допълваха картинката, издаваща лошия вкус на момичето от багажника. Като махнем обаче всички тези карикатурни изстъпления, от друга страна, външността на Дасил излъчваше нещо по детски чисто и невинно. С ангелската си усмивка, с топлите си очи и хитрото си чипо носле, тя беше едва ли не копие на непорочната Дева Мария от източноправославното християнство.
Какво всъщност беше? Дете? Жена? Или нещо неопределено между двете?
— Какво правеше в нашата кола?
— Следвах те. От дълго време те следвам.
Не, с нейната опитност и с вековечната й любов към красотата Баалат в никакъв случай не би се превъплътила в това предизвикателно и изтъкано от нерви дребно телце.
— Но, но… мога ли да знам коя си и откъде изникна така изневиделица?
Дасил грейна в невероятно прелестна мила усмивка и на Анаид й се стори, че вижда цветнокрила пеперуда да пърха на лицето й.
— Аз съм Дасил, Светлината, дъщеря на Атенери, наричана Бялата, и внучка на Гуасимара — Принцесата. Аз съм от племето акса’, от клана на козата, и от най-ранно детство, откакто се помня, слушам да се говори за избраницата и за деня, в който ще дойде в нашата долина и ще влезе в пещерата да си отдъхне, преди да се гмурне в мрака на кратера.
Анаид беше невероятно изненадана. Едва пое огромната и зашеметяваща информация и се помъчи да я смели.
— Значи… ти си Омар?
— Разбира се — искрено се разсмя Дасил, която напълно отговаряше на името си, чието значение беше Светлина. Направо бликаше от жизнерадост и струеше от вътрешно озарение.
— Та… откъде каза, че идваш?
— От остров Чинет.
— Чинет? — повтори като ехо Анаид, изпълнена с недоверие.
— Вие го наричате Тенерифе — поясни Дасил.
— А, да, разбира се, Тейде — възкликна Анаид и сложи ръка на устните си. — И твърдиш, че избраницата ще влезе в мрака на кратера?
— Така говорят открай време матриаршите в Оротава. Пещерата се подготвя от поколения. Аремога, мъдрата жрица на Ла Гомера, и кралицата Ариминда подготвиха мен и първата ми братовчедка Тазирга, наричана Прозорливата, за да я посрещнем и да я обслужим като скъп гост. Ние сме нещо като камериерки или придворни на избраницата.
Анаид я поправи:
— Искаш да кажеш послушници, изпълняващи ритуала.
— Не, звучи много тъпо.
Анаис се обърка:
— Аха.[9]
— Виж, камериерки или придворни е жестоко, нали? Супер!
Анаид отново критично я огледа от глава до пети. Освен ужасния топ, носеше дънкова пола с пришити шарени камъчета, а пръстите й бяха отрупани с толкова много пръстени, че едва можеше да вдигне ръка. Определено с нея имаха коренно различна представа за добър вкус.
— Ами да, звучи… страхотно.
Дасил грейна в усмивка и по лицето й затрептяха безброй пеперуди.
— Наистина ли?
Сега вече не можеше да се отметне, особено след като Дасил й се хвърли на врата и я разцелува. Анаид би искала да окачестви прилива й на чувства като излишна крайност, нещо подобно на прекалено пискливия й глас или крещящите й цветове, но, но целувката й се стори по-сладка и от кифлите със сметана, с които бе закусила.
— Ариминда ще разбере. Винаги ме поправя.
— Ариминда?
— Жрицата на жените акса. Тя е педантична и старомодна. Изобщо няма да ти хареса, ама никак. — И внезапно, без никакъв повод, Дасил извади от джоба си пакетче и й го подаде. — Това е за теб. Подарък.
Анаид помисли, че би трябвало да откаже, но не можа. Искрящите от радост очи на Дасил, щедростта на жеста й, несръчно опакованото пакетче и зле прикриваното й нетърпение я трогнаха дотолкова, че тя почувства вълнението да засяда на гърлото й като буца, която я задушава и предизвиква в нея непреодолимо желание да се разплаче. Наистина странно.
Отвори го внимателно и насред смачканата опаковъчна хартия се показа прекрасен камък, старателно изрисуван. Цветовете бяха живи и ярки, а геометричните форми, с които бе украсен, бяха наистина изключително красиви. Овалният камък беше черен като въглен.
— Харесва ли ти? — попита с жив интерес Дасил. — Изрисувах го, мислейки за теб, за цвета на косите ти и на очите ти. Говоря за истинския им огнен цвят.
Буцата, заседнала на гърлото й, осъзна Анаид, е от откритието, че някой напълно непознат бе мислил за нея и искаше да й достави удоволствие с нещо толкова изискано като красив камък, ръчно изрисуван с любов.
— Прекрасен е, от нашата долина. Дай да ти го сложа. Това е муска, за талисман. Омагьосан е и ще те закриля.
През едва забележима дупчица тя промуши кожена връвчица и ловко я завърза на врата на Анаид.
