Щом го видя да изчезва зад хълма, Анаид пак отвори колата. Мястото за пикник беше отдалечено, скрито от любопитни хорски погледи. Беше излязъл силен вятър и люлееше черните тополи, които растяха край ручея.
Тя взе ключовете и натисна копчето, активиращо автоматичното отваряне. Вдигна внимателно капака на багажника и потискайки въздишка, отвори куфара си, взе кутията за обувки и извади чисто нови, още необувани маратонки.
Точно в този момент вятърът смени посоката си и я побиха студени тръпки. Анаид почувства тръпки да лазят по целия й гръб. Току-що си бе дала сметка, че не е сама. Неясният мирис, който бе доловила преди, сега се усещаше съвсем ясно. Беше приятно сладък и лек, като пчелен прашец, а същевременно навяваше на нещо по бебешки чисто и меко. Странно. Някой се криеше в колата. Беше чула леко шумолене. Нещо живо се движеше, беше се примъкнало в ъгъла. Правейки се на разсеяна, Анаид се взря и забеляза, че привидната купчина, покрита с одеялото, всъщност има неясни очертания на скрита човешка фигура, свита на кълбо в тъмното.
За няколко секунди остана неподвижна, смразена и неспособна да мисли трезво. После даде признаци на живот, размърда се и предпазливо опипа джобчето на сака си, където държеше атамето. Тайничко го извади с едната ръка, а с другата силно затръшна капака. Отдръпна се една-две крачки назад и с дистанционното от благоразумно разстояние блокира ключалката. Притисна ръка към гърдите си. Дишаше учестено. Трябваше да се успокои и добре да обмисли нещата. Кой се крие в колата? Кой я дебне? Дали Баалат не е оживяла отново?
В момента съжали, че Селене не е тук, за да я посъветва как да постъпи.
Чувстваше се отпаднала, като обзета от безкрайна и някак лепкава леност. Опитваше се да реши дали да продължи да спи, макар да бе наясно, че е крайно време да става, или да отвори очи. Клепачите й бяха натежали, а устните й потрепваха от напористото желание да се разтегнат в широка прозявка.
В крайна сметка Селене изпъшка, бавно разкърши тяло, протегна се и след нечовешко усилие на волята стана и се огледа наоколо. Светлината беше приглушена, в слаби меки оттенъци, а в стаята нямаше никого. Встрани от нея леглото, в което бе спала Анаид, беше оправено. Сети се за нея и вътрешно се усмихна. Беше много добро, възпитано дете.
Беше в чудесно разположение на духа и в странно оптимистично настроение. Беше сънувала нещо и изживяването бе толкова живо и истинско, така осезаемо, че го бе усетила като приятен гъдел по кожата си. Гунар я беше взел ръце и я бе пренесъл изключително внимателно на някакво място, топло и меко. После я беше целунал и й бе прошепнал на ухото да заспива. И тя беше спала сладко, със съзнанието, че нищо и никой не може да я обезпокои. От много време, още отпреди смъртта на Деметер, не се беше чувствала толкова сигурна, толкова защитена. Отдавна не беше спала така добре.
И тогава неочаквано, току до главата си, откри рус косъм. Хвана го изненадана с два пръста и го подуши като вълчица. Беше на Гунар. Значи е бил тук, с нея. Забеляза, че покривката на спалнята, малко измачкана, беше хлътнала от тежестта и бе запазила формите на тялото му. Но тогава… значи може би не е сънувала? Колкото и да напрягаше паметта си, нищо не можеше да си спомни. Абсолютно нищичко. Знаеше само, че прелива от сили и жизненост и умира от глад.
Стана и установи, че вместо с нощница беше само по бельо. Ама че странна работа! Запъти се към банята да си вземе душ, но не устоя на изкушението да надникне в куфара си и да се порадва на новите си дрехи. Беше ги купила предния ден, можеше да си избере хубав тоалет и да се накипри, както й се харесва. Всичко бе ново-новеничко, с още несвалени етикети.
Дали да не си облече пола? Защо не? Имаше хубави крака. Отдели пола и потърси подходяща блуза. Спря се на черна, с голямо деколте. Гунар обичаше черния цвят. Винаги беше казвал, че много й отива. Докато тя в него харесваше посребрелите му слепоочия и премрежения поглед. Правеха го по-интересен, по-представителен.
В момента не изпитваше никаква неприязън към Гунар. Сега, в отсъствието на Анаид, можеше да признае, че наистина беше остарял като всеки смъртен и вече не прибягваше към магията. Беше го доказал в схватката с Баалат. Беше се убедила в правотата на думите му, когато видя как водата го повлече. Истина бе също и това, че ги беше защитил с цената на собствения си живот и бе обезглавил Баалат. Понякога беше несправедлива. Понякога беше капризна и непоследователна, лесно променяше настроенията и мнението си.
И докато си търкаше тялото с ръкавица от влакна от магей[8] под освежителната студена вода на душа, мъглата пред очите й най-сетне се разсея и тя прогледна. Колко глупаво бе постъпила снощи!
