Анаид, която още страдаше от раздялата с баща си и не успяваше да се отърси от болката, заседнала като буца на гърлото й, почувства, че не може повече да сдържа вълнението си. Мъката й се отприщи спонтанно, отведнъж и се изля от гърлото й в горчиво ридание.
— Бабо! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Кристине Олав, Ледената кралица.
Спомни си за битката с Баалат, за студения, но спокоен и благ глас, който направляваше действията й, за безликия дух, който срази Баалат и взе скиптъра. Насочи показалец към нея и изумена извика:
— Ти ме спаси от Баалат! Ти беше, нали?
Кристине бавно кимна.
— Естествено, скъпото ми момиче, не можех да те оставя да загинеш.
— И си донесла скиптъра тук, за да е на място, което познавам.
— Да, на сигурно място, далеч от любопитните хорски погледи.
— Гунар знаеше ли?
— Аз лично го уведомих, че ще те чакам заедно със скиптъра.
— Значи, когато каза, че ме оставя в добри ръце, е говорел за теб?
— Разбира се — усмихна се Кристине и нежно я погали по лицето. — Знаеш, че те обичам.
— И аз те обичам, бабо — разчувства се Анаид и се сгуши в белите и студени гърди на красивата дама.
Само дето й мина през ума, че ако Селене ги види така, никак няма да е очарована.
Анаид умееше да разпознава жените Одиш. Откакто я посветиха в Сицилия, безпогрешно долавяше присъствието им, познаваше ги по очите и надушваше специфичния им остър мирис. Но Кристине Олав беше различна. Да, беше вещица Одиш, но бе също и преди всичко нейна баба. Анаид я прегърна и я целуна без никакво колебание, без ни най-малко съмнение, че предава племето или клана си.
Кристине, висока, русокоса и със същите сиво-сини очи, каквито и тя, и Гунар имаха по наследство от нея, беше младолика баба. Много скоро обаче Анаид си даде сметка, че я възприема като всички останали баби.
— Можеш да ме помолиш за всичко каквото ти душа иска, детето ми — предложи й с глас, толкова елегантен, колкото и изящните й, фини и чисти ръце.
Анаид изпитваше неудържимо желание да докосне скиптъра.
— Може ли?…
— Разбира се, твой си е.
Анаид плахо го погали. В присъствието на Кристине не се осмеляваше да го сграбчи жадно. Само леко го пипна с пръсти и почувства как чудотворната му сила се предава на нея и се разлива по тялото й.
После помоли:
— Може ли… мога ли да видя Рок?
— Ела с мен.
Кристине я покани да влезе с нея в пещерата с езерото. Щом стигнаха там, леко щракна с пръсти и езерото се превърна в голям леден блок. На петте му ъгъла, които, свързани с въображаеми линии, образуваха формата на пентакул, се запалиха пет свещи и със слабата си светлина една по една осветиха пространството.
Кристине докосна леда и пред изумения поглед на Анаид образът на Рок се появи в краката й, като отражение върху повърхността. Сърцето й лудо заби. Беше толкова красив!
Рок беше в час, седнал на чина си, облян в пот и неспокоен, като въртеше на химикалката си една къдрица отново и отново, в някакъв побъркващо повтарящ се тик. Пред него имаше празен бял лист и фотокопие с четири задачи по математика. Беше на изпит и очевидно много бе закъсал. Анаид изпита съчувствие към Рок.
— Мога ли да му помогна?
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я Кристине.
— Не искам да го скъсат.
— Тогава действай, направи го!
— Какво да направя?
Кристине я хвана за ръцете.
— Повтаряй след мен:
Магията на Кристине не беше като тези на Омар. Не беше от заклинанията, които използваха жените Омар, и имаше защо.
—
И Рок, като в някаква абсурдна последователност от кадри, започна да пише с невероятна скорост, отчаяно, сякаш животът му зависеше от това, а ръцете му действаха на бързи обороти. До него съучениците му се побутваха с лакти и се смееха. Имаше вид на побъркан, беше съвсем обезумял и дори сам не разбираше какво става. Накрая спря, облещил очи, със схваната ръка и с недоумение, изписано на лицето. За по-малко от минута без грешка беше решил и четирите задачи. Или поне беше изписал куп числа, които най-вероятно бяха решенията на тези иначе абсолютно непонятни за него задачи.
На Анаид й се прииска да му каже, че това е тя, че благодарение на нея е успял да си вземе изпита, но точно в момента ръката на едно момиче, досега останало незабелязано, се плъзна бавно по панталона на Рок и се изкачи до чина, за да поеме бележката, която й подаваше.
Лицето на Анаид се изкриви от яд. Беше Марион, която се пъхаше където не й е работа, заставаше между нея и Рок и отмъкваше драгоценното решение на задачите, което тя беше подарила на Рок. Погледна Кристине и без думи й даде да разбере, че ревнува и иска да си отмъсти.
Кристине разбра мълчаливото й послание. Хвана я пак за ръката и я накара да повтаря след нея ново заклинание.
—
И Анаид повтори този път силно и на висок глас:
