Анаид с мъка отвори очи. Клепачите й бяха натежали като каменни плочи, а главата й се пръскаше от болка. Наистина ли бе пътувала назад във времето? А зеленият камък? А Дасил? В ужасяващото пропадане беше изгубила камъка, който бе стискала здраво в дясната си ръка. С негова помощ можеше после да се върне обратно в своето време. За щастие, все още държеше в другата си ръка огнивото и прахана, с които да изгори магьосническия талисман на графинята.
Но къде се намира? Това не е тъмната килия, където се предполагаше, че трябва да е затворена графинята. Или е? Беше се приземила в леденостудено място. Под нея бял чаршаф покриваше твърдия дюшек, а на тавана блещукаха слаби светлинки. Духна вятър и студена, тежка капка падна на носа й. Беше снежинка, довеяна от близкото дърво. Но тогава този възчерен заплашителен таван беше небето? Взря се по-внимателно и разбра, че е на открито, под тъмния небосвод, обсипан с бледи, едва мъждукащи звезди.
Тръпки я побиха от страх. Не беше предвидено да се озове насред планината. Сега как щеше да намери замъка на графиня Ержбет Батори? Как щеше да стигне до покоите й? Карпатите бяха зловещи или поне така й се сториха, понеже беше в XVII век, когато още не бе открито електричеството, нямаше асфалтирани пътища, нямаше улично осветление, нямаше светещи афиши. Нощите от преди четиристотин години чисто и просто тънеха в пълен мрак. Някъде отдалеч се разнесе протяжен вой и тя се сети, че гъстите планински гори са населени с мечки, рисове, вълци, лисици и белки. Земя на вампири и магьосници Омар, познати като самодиви, феи, вълшебници или чудодейки. Независимо от загадъчното очарование, което излъчваше местността, разположена в близост до Трансилвания, кръстосвана надлъж и нашир от безгрижни цигани и периодично завладявана от потайните, неразгадаеми турци, районът никак не й се нравеше. Никога не бе обичала историите за магьосници от Карпатите, които Деметер й бе разказвала. Така й не бяха успели да я развълнуват, дори не бяха предизвикали студени тръпки. Същото беше и сега, въпреки че бе върху бял чаршаф. Много скоро я обзе смътно подозрение. Дали наистина това бе чаршаф? Не, нищо подобно. Плъзна ръка по твърдия леден дюшек, върху който бе паднала, и осъзна, че е тънка покривка от сняг. И не само това. Беше гола и премръзнала насред някакъв път. Даде си сметка, когато чу чаткането на конски копита и тракането на дървените колела на приближаващ се файтон. От двете страни на пътя като жива ограда се издигаха гъсти кленове, които хвърляха чудновати и призрачни сенки. Обгръщаше я плътна тъмнина, щяха да я смажат и никой нямаше да открие тялото й. Понечи да се надигне, да се изправи и да избяга, но беше напълно изтощена след дългото и необичайно пътуване през времето.
„А Дасил?", запита се тя. Жива ли е? Къде ли се намира? Последното, което си спомняше, бе как отчаяно се бе вкопчила в нейния камък. После вихърът ги подхвана и двете започнаха да пропадат във водовъртежа, а сега нямаше помен нито от Дасил, нито от камъка.
Изглежда, Кристине не беше пресметнала добре пристигането й. Кой ден е? Според предвиденото по план трябваше да се появи на 29 декември 1610 година. Дали не беше сбъркала в изчисленията?
Най-сетне успя едва-едва да надигне глава и съзря в далечината, там, на високото, малкия замък — истинско гнездо на орли, разположено след скалите. Беше непревземаем, изолиран, брулен от ветровете и от снега. Сигурно беше замъкът Шейде, просмукан от кръвта на невинни момичета. Ако наистина е така, неговият лабиринт от подземия навярно крие всевъзможни уреди за изтезания до килиите, където кръвожадната графиня държи затворени жертвите си. Тракането на колела отново се чу, този път по-близо. Файтонът приближаваше все повече. Анаид стисна зъби и направи нечовешко усилие, за да изпълзи встрани и да се махне от средата на пътя, но не беше по силите й.
Ержбет Батори беше бясна, а когато графинята бе в лошо настроение всичките й слуги трепереха от страх. Никога не се знаеше върху кого ще си излее гнева. Преди изпадаше в подобни състояния само от време на време, но през последните години от многото кръв й се бе размътил мозъкът и съвсем беше откачила. Някои твърдяха, че лудостта й е наследствена, защото във фамилията Батори мнозина страдали от душевно разстройство. Впрочем те яростно защитаваха тезата си, като привеждаха множество доказателства.
Онези, които я познаваха по-добре, приписваха умопомрачението й на горската вещица и разказваха как в нощите, когато луната нараства, графинята бясно препускала с коня си в дебрите, където се срещала с някаква стара жена, която й давала да пие всевъзможни отвари и билки.
