Не забеляза, че един от нейните хайдуци, по-състрадателен от останалите, беше увил другото момиче в своя плащ и го бе качил на капрата до себе си. Загърна я добре и й подаде да отпие глътка вино от кожения мях, скрит под дебелата зимна дреха. От признателност за сторената добрина момичето едва-едва се усмихна, дари го с измъчена, но толкова мила усмивка, че той никога нямаше да я забрави. Сякаш пеперуда кацна на лицето й и изпърха с крилца на устните й.
— Свестете я! — заповяда графинята и посочи Анаид.
Очевидно новата придобивка, обгърната в ореол от тайнственост, която като по чудо й бе изпратена от съдбата насред пътя, бе обсебила напълно съзнанието й. Беше дошла в най-подходящия момент, точно когато бе изгубила всяка надежда, че са останали благородни момичета, за да се окъпе в синята им кръв.
Хо Илона старателно се зае да разтрива посинялото тяло на Анаид.
— А вие там? Какво стоите и зяпате? Помогнете ми.
Скоро Анаид усети по себе си множество услужливи ръце, набръчкани, груби и мазолести, които започнаха да я щипят, да я пляскат, да я разтриват. Бяха нерешителни, издаващи боязън, но й подействаха добре и й помогнаха да почувства отново тялото си живо.
— Тази нощ искам да ми я облечете и срешите добре косите й. Ще вечеря с мен. Тя и още някоя, по твой избор — нареди графинята на слугинята си, след което щракна с пръсти и слезе от файтона в мрачния вътрешен двор на замъка.
Хо Илона процеди нещо през зъби, недоволна. Все на нея се падаха най-трудните задачи. Дорко, тъкмо обратното, висока и здрава жена, вечно се измъкваше. На нея не й възлагаше да прави чудеса и да превръща селянки в дами. Графинята я пазеше за най-пъклените и мръсни дела.
— Хайде, по-живо! Какво се влачите като черва! — изкрещя в лошо настроение Хо Илона на момичетата, като ги ръчкаше и налагаше с ръжен.
Новопоявилата се изневиделица нахалница бе разпалила апетитите на графинята. Предстоящата вечеря и задачата, която й бе възложила, със сигурност не вещаеха нищо добро. Щеше да се наложи да прекара още една безсънна нощ и да работи извънредно. Беше наистина много ядосана.
Анаид вървеше посърнала из коридорите на замъка редом до бедните босоноги селянки, ръчкани и грубо навиквани от Хо Илона. Беше потресена от ужасяващата гледка на човешка скръб и отчаяние. Какво правеше тук? Как бе станала пленница на графинята? Какво щеше да й каже? Кристине й бе обещала, че когато я прехвърли в миналото, ще се озове там на 29 декември, след като Ержбет е вече задържана и затворена в покоите си. По това време не трябваше да има повече жертви и единствената задача на Анаид беше да й открадне талисмана и да го изгори. Нещо се беше случило, нещо, което бе променило обстоятелствата. Трябваше да провери кой ден е и да изчака до 29, без да влияе на хода на събитията. Кристине й го бе набила в ума, многократно й бе повторила, че миналото не може и не бива да бъде променяно.
В едно бе наистина сигурна — беше пътувала назад във времето и сега бе в седемнайсети век. И ако наистина беше седемнайсети век, нейният си двайсет и първи век сега й се виждаше привлекателен. Точно върху това размишляваше, докато вървеше из огромните, студени и мрачни коридори и погледът й блуждаеше по изпитите лица и мръсните, зловонни дрехи на слугите. Бяха пълни с въшки, лицата им бяха надупчени от белези от едра шарка, а срамотиите си прикриваха в дрипи. В очите им се четяха жалост и състрадание, понеже, макар и бедни, те, за разлика от нея, поне щяха да останат живи. Всички в замъка бяха наясно каква съдба очаква и това, и останалите момичета. Някои дори се осмеляваха скришом да й прошепнат по някоя насърчителна дума, докато ги водеха към зловещите подземия на замъка.
А Дасил? Не можеше да си я избие от ума. Дори не я бе видяла, но пък добре бе чула как графинята нареди да я оставят в снега. Беше оцеляла от пътуването във времето, но бе станала жертва на графинята, без тя да може да стори каквото и да било, за да й помогне. Докато пътуваха във файтона, й бе невъзможно да направи магия. Сега, когато Ержбет не беше тук да я следи зорко, си даваше сметка за огромната мощ, притежавана от тази Одиш. В колата, прикована от погледа й, се бе усетила като пленник в ръцете й и обект на чудовищния й стремеж за притежание. Анаид бе положила усилия да не прави никакво движение, да не изпусне нито думичка, за да не заподозре коя всъщност е, докато с крайчеца на окото си бе наблюдавала как ръцете на графинята небрежно си играят с червен медальон, увесен на врата й.
За миг бе изпитала желание да го отскубне и да го изгори пред очите й. Разбира се, това би било равнозначно на самоубийство. Беше убедена, че е талисманът, причина за толкова безброй мъки и нещастия. Не биваше да изпреварва събитията, още не бе дошъл моментът.
