Мадокс изруга под нос. Ашлин беше някъде там със същите Ловци, които бяха причинили тази нова епидемия, защото това беше епидемия.
Насилие потъна напълно в сенките на ума му, сякаш уважаваше факта, че Мадокс трябва да поеме командването. Мадокс и Рейес пресякоха улицата с тежки стъпки, намалявайки разстоянието между тях и стареца.
Мястото беше пусто – хората се бяха прибрали на сигурно място в домовете си. Утре нямаше да бъдат в безопасност дори там.
– Трябва да говоря с теб – извика Мадокс на стареца.
Кашляйки, старецът спря. Очите му бяха трескави, когато се опули към Мадокс. Стресна се, когато видя воина.
– Ти си един от тях. – Той се преви на две от нова кашлица. –
Мадокс едва го чу.
– Може да си бил в контакт с група мъже. Чужденци. Може да са бързали и да са имали татуировки на китките. Може с тях да е имало пет жени. – Той се опита да укроти гласа си, да запази яростта, загриженоста и отчаянието си. Нямаше да е добре, ако уплаши стареца и му докара инфаркт.
Въпреки че това щеше да е милостиво. Смъртта, която скоро щеше да го отнесе, нямаше да е любезна. Да, Лушън щеше да е много зает.
Рейес описа Ловците, които беше видял в клуба, после описа жените.
– Видях малката блондинка, за която говориш – каза мъжът. Кашлица. – Имаше три жени с нея, но не си спомням как изглеждаха.
Значи Даника. Но кой е бил с нея? Семейството ù, най-вероятно. Това означаваше, че Ашлин беше… не. Не! Тя беше жива. Беше добре.
– Къде отидоха? – попита той през зъби, неспособен да укроти реакцията си този път. Трябваше да бърза. – Кажи ми! Моля те!
По сбръчканото лице на стария човек премина объркване, той се олюля и едва не падна. Закашля се.
– Тичаха по улицата, гонени от някого. Висок мъж – той посочи и се закашля. – Едва не ме събори.
– В коя посока заминаха? – настоя Рейес.
– Север.
– Благодаря – каза Рейес. – Благодаря.
Старецът се закашля и се срина на земята. Мадокс мразеше да губи време, но клекна до него.
– Спи! Ние… те благославяме.
Човекът умря с усмивка – нещо, което никога не се беше случвало на Мадокс. „Ашлин – тихо извика той. – Идвам за теб.“
Ашлин се събуди с пъшкане. Някой беше плиснал в лицето ù леденостудена вода. Мина миг, докато се ориентира, а накъсаното ù дишане беше единственият звук. Тениската ù беше залепнала за кожата ù. От водата в началото виждаше замъглено, но постепенно погледът ù се избистри и успя да огледа стаята. Каменни стени, тъмни и протрити. Решетки от едната страна, които гледаха към тесен каменен коридор, а в далечния ъгъл висяха вериги.
„Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!“ Следващото, което видя, беше познато лице с тънки бръчки. Някога видът на Макинтош щеше да е добре дошъл. Сега Ашлин усещаше как от нея се излива омраза.
Той хвърли празната вече кофа настрани и седна на дървен стол пред Ашлин. Тя осъзна, че ръцете ù бяха протегнати зад нея и завързани с белезници за стол и се опита да се издърпа. Студеният метал се заби в кожата ù, но белезниците не се отвориха.
– Къде съм? – попита тя.
– „Халал Фогаз“ – гласът му беше по-груб от обикновено. Скърцащ.
„Затворът на мъртвите.“
– Някои от най-лошите престъпници в историята на Будапеща са били държани тук, докато не въстанали и не убили пазачите си. Мястото беше затворено. Допреди няколко седмици.
Очите ù се присвиха до цепки.
– Отпусни се! – каза ù той. Беше блед, а очите му бяха зачервени. Закашля се. – Аз не съм драконът, от който винаги се страхуваше, когато ти четях онези приказки.
Напомнянето за годините, които бяха прекарали заедно, не я накара да омекне.
– Пусни ме! Моля те! – Капки вода се стичаха в устата ù, капки, които бяха пълни с кал и тя не искаше да мисли с какво още. Песъчинки драскаха венците ù. – Какво направихте с мъжете, с воините? Къде са другите жени?
– Ще отговоря на въпросите ти по-късно, Ашлин. Точно сега искам ти да отговориш на моите. Ясно? – Отново се закашля. Поне звучеше разумно. Не като откачения фанатик, когото беше срещнала в крепостта.
Тя потрепери от студ.
– Добре. – Но не можа да каже нищо повече, защото в ума ù се забиха гласове. Тя се вцепени.
Стори ù се, че чу как Макинтош въздъхна и каза:
– Виждам, че не си във форма да отговаряш на въпроси сега. Ще се върна, когато гласовете затихнат.
Ашлин помисли, че чува стъпки и затръшване на решетки, а после останаха само гласовете.
Те бяха толкова много, толкова много. Затворници, убийци, крадци. Изнасилвачи. О, Боже! Един мъж изнасилваше друг и жертвата крещеше от болка и унижение.
– Мадокс – изхлипа тя. Студените метални белезници стягаха ръцете ù и тя не можеше дори да покрие ушите си, за да се предпази от гласовете. Толкова силни, толкова силни, толкова силни. – Мадокс! – образът му се оформи в ума ù силен и решителен. Виолетовите му очи бяха нежни, а устните му меки от целувките. Тъмната коса висеше над челото му.
„Тук съм – прочете тя по устните му. – Тук съм. Винаги ще те пазя.“
