– Макинтош не ни каза – беше треперещият отговор. – Само каза да наблюдаваме града и да се обадим по радиото, ако видим някой от Повелителите. В крепостта не трябваше да има други жени, освен госпожица Дароу. Моля ви! Те искаха само момичето и кутията. Планираха да се вмъкнат вътре, да грабнат жената и да потърсят кутията. Това е.
Рейес приближи и взе радиото, което беше закачено за колана на един от труповете. Закачи го отзад на колана си, планирайки да слуша и да научи нещо. Точно сега радиото мълчеше.
Мадокс погледна към Рейес и той му кимна. Без дума за предупреждение, Мадокс се пресегна и сряза врата на мъжа, оставяйки го да падне върху приятелите си. Не можеха да му позволят да живее. Беше Ловец. Беше заразен. И беше съдействал за изчезването на Ашлин.
– Какво ще правим сега? – Рейес се взираше в небесата, сякаш се надяваше, че отговорът ще падне от звездите.
– Не знам. – Мадокс се чувстваше почти полудял от тревога, докато повтаряше думите на злощастните Ловци. Насилие го беше обзел и го контролираше напълно, но въпреки това беше нащрек. Ако не намереше скоро Ашлин, трябваше да чака до сутринта, когато щеше да се върне от мъртвите. А ако трябваше да чака… Ако Ашлин трябваше да прекара нощта с Ловците…
Искаше да убие всички.
– Нека потърсим в града още веднъж! Трябва да има следа – каза Рейес. – Сигурно сме пропуснали нещо.
Закрачиха обратно към града рамо до рамо. Малко хора бяха навън, но тези, които бяха, стояха настрана от тях. Бомбата вероятно беше развалила илюзията, че са ангели. Тя и фактът, че кръв беше оплискала ръцете и лицето на Мадокс.
Когато двамата с Рейес застанаха в една уличка – мръсно, миришещо на урина място, което се затваряше над него като ковчег, той спря и погледна към кадифените небеса, както беше направил Рейес. Заля го вълна от безпомощност – лош другар за гнева и мрачните пориви, които вече изпитваше.
Ашлин беше неговата причина да живее.
Той я обичаше. Беше го знаел преди, но вече беше сигурен. Тя беше нежност и светлина. Беше страст и спокойствие. Надежда и живот. Невинност и… всичко. Тя беше всичко за него.
Сега, след като я беше открил, не можеше да си представи живота без нея. Сякаш тя беше липсващото звено, последният елемент от сътворението му, единственото нещо, което го завършваше.
Беше ù обещал, че винаги ще я пази.
Беше се провалил.
Изрева и удари стената зад себе си. Усещаше се разкъсан отвътре.
Един вестник танцуваше в глезените на Рейес и воинът се наведе, сграбчи го и го сви на топка, преди да го хвърли настрани.
– Времето ни свършва.
– Знам.
„Мисли!“
– Ловците не биха извели жените от града. По-скоро биха фокусирали цялата си енергия в търсенето на кутията и сигурно мислят, че е у нас, за да влязат в крепостта така.
– Да.
– Най-вероятно са още тук в града. Крият се.
– Не се съмнявам, че са се надявали да използват жените и да ги разменят за кутията – каза Рейес. – Трябва да го уредим.
От тона му Мадокс разбра, че приятелят му нямаше предвид честна размяна. Щяха да вземат жените и да оставят само кръвопролитие след себе си.
– Как?
Рейес вдигна радиото. Слушаха го няколко дълги, агонизиращи минути, но то не предложи нищо, освен статичен шум, дори когато те поискаха среща.
– Проклятие! Не искам да се върна в крепостта с празни ръце, но не знам какво още да направя – Рейес звучеше измъчен от мисълта. – Полунощ наближава.
Мадокс знаеше само, че Ашлин трябваше да е в безопасност и невредима в неговите ръце. С поглед, все още вперен в небесата, той разтвори широко ръце.
– Помогнете ни! – извикаха той и духът като един. – Помогнете ни! Молим ви?
Нищо. Небесата не се отвориха и не изляха вълна от дъжд. Не удари светкавица. Всичко остана така, както беше. Звездите трепкаха от мастилените си гнезда. Очите му се присвиха. Когато това свършеше, той и тези безгрижни, егоистични богове щяха да си уредят сметките. Хилядократно.
– Нека обиколим района още веднъж!
Рейес кимна.
Петнайсет минути по-късно Рейес и Мадокс излизаха от една църква, която бяха претърсили тихо, когато забелязаха един старец отсреща на улицата. Беше мръсен, развлечен и носеше само тънко, проядено от молци палто. Старецът кашляше. Дълбока до кости, разкъсваща дробовете кашлица.
Мадокс си спомни нощта, когато Торин беше дошъл в този същия град – град, много по-различен отколкото беше днес. С колиби вместо сгради. И с кални улици вместо паваж. Но хората бяха същите. Крехки, слаби и неподозиращи.
Торин беше свалил ръкавицата си и беше погалил бузата на жена, която умоляваше за докосването му. Жена, за която беше копнял отдалеч с години. Съпротивата му се беше сринала и той се беше надявал поне веднъж някой да оцелее. Беше се надявал, че любовта може да победи всичко.
Час по-късно жената беше започнала да кашля. Точно като стареца сега.
Още час по-късно останалите жители на селото я бяха последвали. В следващите дни повечето хора бяха умрели от ужасна смърт – кожата им беше станала сипаничава, а всеки отвор на телата им беше започнал да кърви.
