Прокълната нощ полностью

– Благодаря – каза той на Кейн.

Мъжът кимна, разтри слепоочието си, сякаш съжаляваше и стана.

– Къде е семейството ти? – попита Рейес Даника. Можеше да остане в положението, в което беше цяла вечност.

– Летят някъде, където няма и да помислите да ги търсите. – Тя не искаше да го погледне в очите и се бореше да се освободи. – Сега ме пусни!

„Никога“ – искаше да каже той.

– Не. Твърде слаба си, за да вървиш.

Рейес се обърна към Кейн и мина на унгарски, за да не го разбира Даника. Или поне се надяваше, че тя няма да го разбере.

– Как я спаси? И не отговаряй на английски! – молеше се Кейн да знае езика.

– Ловците бяха тръгнали към крепостта, когато с Торин налетяхме на тях – беше отговорът, също на унгарски. Разбира се, че говореше езика, помисли Рейес. Нямаше да пътува до Буда неподготвен. – Бихме се, но те бяха толкова много. Той беше ранен, а мен ме плениха. Направиха грешката да я поставят в същата кола, в която бяха натъпкали и мен. Гумите се пукнаха и колата излетя от пътя.

– А Ловците сега са?…

– Мъртви.

Добре. Въпреки че той копнееше да ги убие отново. Да им причини болка. Бавно и продължително. Погледът му се спря на Даника. Търсеше някаква следа от заразата на Болест. Кожата ù блестеше здрава и нямаше издайническа кашлица. Значи тя беше останала незасегната. Но дали това беше станало по причините, от които той се страхуваше?

– Защо се върна? – попита я той, превключвайки на английски.

– Той ме накара – каза тя, сочейки Бедствие. – Ашлин добре ли е? Чух ги да говорят, че… – тя се задави от внезапно хлипане – …ще я наранят, за да ви принудят да се покажете и за да могат да намерят някаква глупава кутия.

– Открихме Ашлин – каза той, притискайки Даника. Болката ù беше като нагорещен ръжен, промушващ гърдите му. Но за първи път той не се наслаждаваше на усещането. – Тя е много болна.

Даника преглътна.

– Тя ще…

– Само времето ще покаже. – Рейес даде знак на Кейн да тръгне пред тях. Воинът кимна и мина напред. – В града те чака смърт, Даника. Ще останеш в крепостта, докато Ловците бъдат унищожени и болестта отмине.

– Не. Няма. – Тя започна да се бори, опитвайки се да се отскубне от ръцете му и да спусне краката си на земята. – Искам да си отида у дома сега.

– Като се бориш така, само притискаш тялото си по-силно към моето.

Тя се скова и той беше едновременно доволен и разочарован. Не беше излъгал. Тялото ù беше топло, напоено с аромата на бор и всеки път щом тя помръднеше, нервните окончания на Рейес се съживяваха.

Той тръгна нагоре по хълма, но избра различен път от този на Бедствие. За всеки случай. Облекчението на Рейес от безопасното връщане на Даника беше толкова огромно, че той трепереше.

– Отново ли ще бъда твоя затворничка?

– Гост, докато стоиш мирно. – Когато опасността преминеше, щеше да я освободи и да ù позволи да живее остатъка от живота си както ù харесва. Независимо колко дълъг щеше да се окаже той. – Трябваше да заключим Аерон в тъмницата. Няма да слизаш там долу. Никога. Разбра ли? – Той позволи цялата му ярост и цялата му тревога да проличат в гласа му. – Той ще те убие, без да му мигне окото.

– Още една причина да искам да си ида у дома – каза тя, потръпвайки. – Такива неща не се случват там.

– И къде е у дома?

– Все едно ще ти кажа. Похитител!

Ако всичко станеше, както той искаше, тя скоро щеше да му каже всичко за себе си. Щяха да прекарат краткото им време заедно в неговата стая, в леглото му. Членът му потрепна, когато си представи цялата тази ангелска коса, пръсната по възглавницата му… тези сочни гърди, розови и зрели… тези сладки крака, разтворени…

Може би нямаше да иска да си тръгне.

Ха! Жени като нея никога не искаха мъже като него. Той се раняваше за удоволствие, за облекчение. Налагаше му се. Понякога имаше чувството, че ще умре, ако не го направи. Ако тя знаеше, щеше да му се присмее. Най-добре беше да е далеч от него и далеч от Ярост.

Когато епидемията отминеше, той щеше да пусне Даника да си върви. Не можеше да отиде с нея, за да я защитава, нито тя щеше да иска той да го направи. И не можеше да спре Аерон да следва дълга си.

За Рейес не можеше да има щастлив край.

Ашлин се носеше в свят на безсъзнание. Познаваше само сенки. Сенки и един глас. Всички гласове от минало и настояще се бяха отдръпнали в благоговение пред този. Беше глас, който Ашлин беше чувала и преди. Безплътен като привидение. Много модерно привидение, което беше леко отегчено и все още смучеше близалка.

– Върнах сеее – кикотене. – Няма нужда да изразяваш радостта си. Чувствам любовта. Така. Хей! Мисли ли за приказките, или какво? – каза онзи женски глас от килията. Богинята. – Имам, колко? Седмица макс, преди да ме открият, затова трябва да отметна това el pronto^[7].

– Мислих за това – едва успя да промълви Ашлин.

– Добре.

Така, значи богинята все пак я чуваше. „Жертва – проектира тя в ума си. – Трябва да пожертвам нещо, за да разваля проклятието на Мадокс.“

– Дзън-дзън-дзън. И какво трябва да пожертваш, момиче?