Харесваше ù радостта, която той извличаше от нещо толкова просто. По гръбнака ù премина тръпка. Но в следващия миг (този толкова кратък момент вече беше минал) изражението му се върна към нормалното. Намекът за удоволствие беше изчезнал от чертите му, сякаш той не се доверяваше на себе си в тази емоция.
– Даника ще…
– Ми донесе вода – довърши Ашлин вместо него. – За лекарствата.
– Да. Ще донеса. – Даника вдигна празната чаша от пода и тръгна с препъване към банята. Звукът от течаща вода изпълни ушите на Ашлин, а после Даника стоеше отново до нея и ù подаваше чашата.
Мадокс отново я грабна. Той хвърли подозрителен поглед към Даника, после повдигна главата на Ашлин и задържа чашата до устните ù. Тя постави хапчетата на езика си и ги преглътна с хладната освежителна течност. Всичко се плъзна надолу по гърлото ù, като ù причини много лека болка.
– Благодаря – каза им.
– Тогава е свършено. Ще придружа момичето до Лушън – каза Аерон накрая, а гласът му беше толкова суров, че едва не проглуши тъпанчетата ù.
– Момичето си има име – сопна се Даника.
– Какво е? Досада? – промърмори той, грабна я за ръката и я измъкна от стаята. Очевидно нямаше никакви обноски, нито някаква представа как да се отнася с жена.
Ако Ашлин наистина решеше да остане тук, трябваше да оправи това.
– Чакайте! – извика тя.
Не изчакаха.
– Всичко ли ще бъде наред с нея?
Последва леко колебание.
– Да – каза Мадокс.
– Добре – каза тя и гласът ù отекна от стените. Това беше моментът, в който тя осъзна, че е сама с Мадокс. Разбира се, това беше и моментът, в който усети ужасния вкус в устата си. Боже, сигурно изглеждаше като прегазена и миришеше още по-лошо. Бузите ù пламнаха от унижение.
– Аз… ъ… трябва да използвам банята.
– Ще ти помогна. – Той я вдигна, сякаш тя беше просто торба с перушина и се изправи. Тя обви ръце около врата му, неговата сила и топлината му се вляха в нея чак до костите ù.
Мадокс я пренесе през прага и спря в центъра на банята. Подозирайки, че той иска да остане, тя поклати глава и се пребори с вълната замайване.
– Мога да го направя сама.
– Може да паднеш.
Можеше, но нямаше да му позволи да остане с нея и да гледа.
– Добре съм.
По лицето му се четеше съмнение, но той каза:
– Повикай ме, ако имаш нужда от мен! Ще чакам до вратата.
Той бавно плъзна краката ù по твърдото си тяло. Когато стъпи на пода, коленете ù едва не поддадоха. „Няма да падна. Мамка му, няма да падна!“ Тя се пресегна покрай Мадокс и сграбчи бравата, използвайки я за да се закрепи.
– Назад, моля! – каза.
Той се дръпна, но не го направи с радост. Когато застана отвън, тя тръшна дебелото полирано дърво в лицето му.
– Пет минути – каза той.
Тя завъртя ключа и промърмори:
– Ще се бавя колкото трябва.
– Не, няма. След пет минути влизам, независимо дали си готова или не. Ключалката не означава нищо.
– Упорит си.
– Загрижен.
Мило. Почти усмихната, тя се изми колкото можа и използва една от четките, които намери в шкафчето, за да почисти зъбите си. На два пъти едва не падна. Използва тоалетната, среса заплетената си коса и след като проучи бледото си отражение в огледалото, реши, че не може да направи нищо повече за външния си вид без пудра.
Оставаше ù една минута, когато отключи вратата и повика Мадокс. Гласът ù беше слаб, но той отвори вратата, сякаш беше изкрещяла. Изражението му беше напрегнато. Тя затвори очи от засилващото се замайване.
– Претоварила си се – той цъкна с език. Отново я вдигна на ръце. Пренесе я на леглото и я положи върху мекия матрак, преди да се излегне до нея.
Тя го погледна с премрежен поглед. Освен че се отнасяше с нея грижливо, Мадокс беше първият мъж, който лежеше в легло с нея. Първият, който я желаеше, всъщност.
Беше се опитвала да излиза на срещи, но гласовете я бяха обстрелвали всеки проклет път. За да ги накара да млъкнат, тя беше опитвала дълбокото дишане и медитацията, които беше научила. Мъжете винаги приемаха, че ги пренебрегва, решаваха, че има пристъп на паника и повече не искаха да имат нищо общо с нея.
Веднъж беше отишла на среща с колега от института, мислейки, че той поне ще я разбере и че дори може би ще ù съчувства. На следващия ден беше чула прошепнатия му разговор с друг колега. „Изрод – беше я нарекъл. – Не можеш да ù разтвориш краката и с лост.“
След това тя изобщо се беше отказала от срещите.
– По-добре ли си? – попита Мадокс. Той я придърпа в скута си – точно там, където тя искаше да бъде.
Обгърна я приятна топлина и тя изпусна доволна въздишка. Беше търсила цял живот, но беше нужен безсмъртен, за да ù покаже тази част от тихия, изпълнен с желание рай на земята.
– По-добре ли си? – повтори той.
– Много. – Тя се прозя. Стоплена, чиста и в безопасност, почти забравила за болката, тя усети как изтощението я завладява и я потапя в сън. Клепачите ù трепнаха и се затвориха. Отвори ги насила. Не беше готова да сложи край на този миг на отдих с Мадокс.
– Имаме още много да обсъждаме – каза той.
Гласът му прозвуча далечен и тя се помъчи да се измъкне от опияняващото изтощение, което я заливаше от глава до пети.
– Знам.
