Прокълната нощ полностью

Той спря. Тя не беше ли признала току-що, че работи за Ловците? Изпълнените им с омраза действия винаги бяха изпълнявани в името на поддържането на мира за човечеството. Веждите му се сбърчиха от объркване. Това беше странно и определено му се случваше за първи път.

– Какво правиш за тях?

Тя се поколеба.

– Слушам, за да помогна да бъдат намерени същества и другите интересни предмети. – Тя се сгърчи неудобно върху матрака, вече не толкова доволна.

– Какво се случва, когато намериш тези неща?

– Казах ти. Биват изучавани.

Когато тя не продължи, той се загледа в тавана. Объркването му се засили. Изучават, като ги убиват ли? Дали това не беше тайно предупреждение – нейният начин да му покаже, че наистина работи за Ловците? Дали работеше за тях, но просто не го знаеше? Или този Институт беше безобиден и наистина имаше за цел да поддържа мира между видовете?

– Хората, с които работиш, имат ли татуировки на китките? Символът на безкрайността?

Тя поклати глава.

– Не, доколкото знам.

Истина? Лъжа? Не я познаваше достатъчно добре, за да прецени. Всеки фанатичен Ловец, който беше нападал Повелителите в Гърция, дори тези вчера в гората, която обграждаше крепостта, имаха татуировка.

– Каза, че слушаш. Какво точно слушаш?

Още една колеблива пауза.

– Разговори – прошепна тя. – Виж, мислех, че мога да говоря за това, мислех, че искам да говоря за това, но не съм готова. Разбираш ли?

В този момент Насилие се изстреля и Мадокс се напрегна да задържи демона. Какво криеше тя?

– Няма значение дали си готова да говориш, или не. Ще ми кажеш каквото искам да знам. Сега.

– Не, няма. – Тя отново беше станала упорита.

– Ашлин!

– Не.

Той едва не се претърколи върху нея, за да я прикове върху леглото и да я принуди да му отговори. Само факта, че тя е още болна, го задържа на място. Но той щеше да получи отговорите по един или друг начин.

– Прелестна, питам само защото искам да те опозная по-добре. Кажи ми нещо за твоята работа! Моля те!

Тя бавно се отпусна.

– Хората, които работят за Института, се научават да не говорят за работата си. Малко са цивилните, които биха повярвали в това, което правим. Повечето просто биха ни сметнали за луди.

– Няма да те помисля за луда. Как бих могъл?

Тя въздъхна.

– Добре. Ще ти кажа за едно от назначенията си. Кое, кое… – измърмори тя, после цъкна с език. – Да! Може би ще оцениш това. Преди няколко години аз… ъ… Институтът откри ангел. Беше счупил крилата си на няколко места. Докато го лекувахме, той ни разказа за различните измерения и проходи. Това е най-хубавата част от работата ми. С всяко ново откритие научаваме, че светът е по-голям, отколкото някой от нас някога е мислил.

Интересно.

– И какво прави Институтът с демоните?

– Изучава ги, както споменах. Ако е необходимо им пречи да нараняват хора.

Част от това, което тя описваше, се преплиташе с целите на Ловците, с които той си беше имал работа преди толкова години, да не споменаваме тези, с които се беше справил вчера. Останалото не съвпадаше.

– Твоите хора не унищожават това, което не разбират, така ли?

Тя се засмя.

– Да, не го унищожават.

Ловците го правеха. Преди. Поне така мислеше той. Толкова много години бяха минали, откакто се беше бил в онази война, че понякога имаше проблем да си спомни определени подробности. По някое време беше разбрал защо Ловците искаха да убият него и останалите воини – те бяха сторили зли неща, а способностите им им даваха силата и дълголетието да го правят вечно, ако не бъдат спрени. Но после Ловците бяха убили Баден и от този момент не ги разбираше, защото смъртта на Подозрение беше разделила воините. Половината от тях бяха копнели за мир, опрощение и бягство и тихо се бяха преместили в Будапеща. Останалите бяха потърсили отмъщение и бяха останали в Гърция, за да продължат да се бият.

Често се беше чудил дали кървавата вражда все още бушуваше и дали Повелителите, които бяха останали в Гърция, бяха оцелели през толкова много векове.

Мадокс отмести кичур коса от слепоочието на Ашлин.

– Какво още можеш да ми кажеш за този Институт?

Тя се намръщи, обърна глава към него и го загледа.

– Не мога да повярвам, че признавам това, но мисля, че планират да изучават вас.

Ето това беше нещо, което не го изненада. Какъвто и да беше този Институт – обективен или жаден за война, щеше да се интересува от демони. Но със сензорите и камерите на Торин неговите представители никога нямаше да се качат на хълма, а тези, които се осмеляваха да опитат, всъщност щяха да бъдат третирани като Ловци, независимо дали са, или не са такива.

– Могат да се опитат да ни изучат, но ще открият, че няма да е лесно да го направят – каза той на Ашлин. Тя беше толкова близо до него и ароматът ù изпълваше стаята толкова силно, че той се потопяше все по-дълбоко и по-дълбоко в сексуално усещане. С всяка изминала секунда се втвърдяваше все повече. Тя беше нежна и сладка. Тя беше жива и се чувстваше все по-добре с всяка изминала секунда. И беше негова.

Внезапно откри, че гори от желание да забрави за Института, че не иска да научи нищо повече за него.