Прокълната нощ полностью

– Боже мой! – Тя тръгна към тях, но шефът ù стисна по-силно ръката ù и я задържа на място. Няколко други мъже обикаляха стаята и търсеха… тя не знаеше какво. Нито ги познаваше. Никога не ги беше виждала в Института.

Един от мъжете се закашля. Звукът беше раздиращ червата, задавящ и привлече вниманието ù. По ръцете на мъжа имаше кръв. Боже мой! Той отново се закашля и се преви на две. Беше много блед и под очите му имаше синини. Още една кашлица.

– По-тихо! – прошепна ожесточено Макинтош.

– Съжалявам. Боли ме гърлото.

– Преди пет минути не те болеше.

– Сега – кашлица – боли.

Ашлин се изскубна от шефа си и изтича при Даника, клякайки до нея.

– Тя… – затърси пулс. Туп, туп. Слава Богу!

– Само спи – увери я Макинтош.

Раменете ù се отпуснаха облекчено.

– Защо сте направили това? Защо сте ги зашеметили? – още докато го казваше, части от разговора им се превъртяха в ума ù.

Кои сте вие? – попита Даника. – Какво правите тук?

Аз ще задавам въпросите. Кои сте вие? – попита шефът ù.

Затворници.

И вие ли търсехте кутията?

Сърцето на Ашлин потъна при въпроса.

Кутия? – объркването на Даника личеше в тона ù.

Казаха ли ви къде е? – вълнението на Макинтош звънтеше ясно.

Сигурно я беше стиснал, защото тя изсъска:

Пусни ме!

Казаха ли ви?

Рейес! Рейес, помощ!

Млъкни или ще бъда принуден да те накарам да млъкнеш.

Рейес!

Трябва да беше имало борба, защото Ашлин чуваше пухтене и пъшкане от усилие, после семейството на Даника дишаше тежко, после се чуха викове, а накрая тишина. Още разговори за това да бъдат упоени жените и да бъдат използвани за стръв по-късно, ако е необходимо.

Ловци, осъзна тя, затваряйки очи от ужас. Беше заподозряла вчера, когато говореше с Даника, но бързо беше отпъдила мислите, напомняйки си колко добър и благороден беше Институтът. Честно казано, отчасти беше решила, че никой няма да успее да запази такава тайна от нея. Но тези мъже бяха Ловци. Не можеше да го отрече. Тя отвори очи и ги спря върху шефа си.

Гадеше ù се. Той е знаел за кутията през цялото време. Беше я търсил, но не ù беше казал. О, Боже!

Беше я лъгал. Тя беше посветила целия си живот на кауза, която не съществува. Макинтош ù беше чел приказки през всичките тези години, беше ù казвал, че е специална, че има по-висше призвание. Ашлин беше мислила, че прави света по-добро място. Вместо това му беше помагала да унищожава хора, може би невинни. Заля я чувство на предателство, толкова силно, че едва не я повали на колене.

– Не изучаваш съществата, които намирам за вас, нали? – попита тя тихо. – Ти си Ловец.

– Разбира се, че ги изучавам – каза той обиден. – Аз съм учен все пак. Не всички служители на Института са Ловци, Ашлин. Ти си доказателство за това. Деветдесет процента от работата ни е просто наблюдение. Но когато открием зло, ние го смазваме. Без милост.

– Какво ви дава това право?

– Моралът. По-висшето добро. За разлика от демоните тук аз не съм чудовище. Правя всичко това за безопасността на човечеството.

– Защо не знаех? – попита тя. – Как така не съм чула?

Той вдигна брадичката ù, а очите му я молеха да разбере.

– Едва неколцина вършат истинската мръсна работа. И никога не говорим за това в помещенията. Нито ти позволяваме да влизаш в местата, където сме били.

– През всички тези години – тя поклати глава замаяна. – Нищо чудно, че рядко ме изпускаше от поглед. Не си искал да чуя информация, която не е трябвало да имам.

– Искаш информация? Мога да ти покажа снимки на нещата, които тези демони са направили. Неща, които ще те накарат да повърнеш. Неща, които ще те накарат да искаш да издереш очите си, за да не видиш никога повече.

Тя се хвана за корема.

– Трябваше да ми кажеш истината.

– Исках да стоиш, колкото е възможно по-настрана. Наистина съм загрижен за теб, Ашлин. Знаехме, че има две групи демони. Бием се с едната от години и винаги сме търсили другата. После една от оперативните ни работнички откри Безразборност. Доведохме те в Будапеща да слушаш и да научиш всичко, което можеш, за тези нови врагове. Не се предполагаше да ги приближаваш.

Работата ù се беше оказала нещо зло и гадно. „Такава глупачка съм била.“

– Дошли сте да убиете тези мъже, но те правят за хората в Будапеща само добро. Даряват пари, сякаш изливат вода и поддържат ниско нивото на престъпността. Стоят настрана и рядко излизат навън. Вие сте взривили нощен клуб.

Макинтош я приближи с решително изражение.

– Не сме дошли да ги убием. Не можем. Още не. Преди години беше открито, че ако бъде убит един Повелител, се освобождава демонът, който го обитава. Демон, който би донесъл на света само разрушение. Не. Тук сме, за да заловим воините. Когато намерим кутията на Пандора, можем да заключим демоните и да се отървем от мъжете, които ги подслоняват. Ти откри това, помниш ли? – Той се пресегна и сграбчи раменете ù. – Знаеш ли къде е? Те казаха ли ти?

– Не.

– Трябва да си чула нещо. Мисли, Ашлин!

– Казах ти. Не знам къде е.