— Е, защо веднага — ядосаш? — наежи се шутът и ме погледна укорително със сините си очи. — Аз просто изсипах по ведро вода в леглата им, а те се разстроиха.
— Логично — засмях се. В главата ми изскочи комичната картинка как гоблинът, направил най-заговорническата си физиономия, пълни леглата на Дивите с вода.
— И така, виждаш ли ей онези, които играят на зарове? — шутът нямаше особено желание да навлиза в подробности какво точно се е случило, когато някой от войните е легнал в мокрото си легло.
Кълна се във всички богове, Кли-кли се е въртял наблизо (не е могъл да устои на изкушението да се наслади на творението си) и е бил забелязан!
Кли-кли посочи с пръст към тримата, хвърлящи зарове на бъчва, приспособена за игра.
— Онзи якият е Медения. Другият до него, брадатият — Чичото. Той е десятник на цялата тази мрачна компания. А ей онзи, дебеличкият, го наричат Котката. Мяу! — колкото се може по-силно измяука Кли-кли и изплези език.
Гномите се откъснаха от оръдието и навъсено погледнаха към шута, но Котката не обърна никакво внимание на палячовщините на Кли-кли.
— Ясно — казах аз, докато разглеждах играещите на зарове воини.
Медения беше почти двуметров мъжага с ръце-диреци, глава, която сякаш нямаше шия и започваше направо от раменете му, и коса с цвят на липов мед. Предполагам, че заради нея е получил такова име при Дивите. Беше млад и в сравнение с другите Диви изглеждаше направо великан. Всъщност то така си и беше. Човекът беше здрав и силен за два бика. Но простоватата му физиономия и добродушната усмивка издаваха селския му произход. Такива веднага ги различаваш от гражданите.
— Оп-па! — засмя се Чичото, хвърли за пореден път заровете и се надвеси с приятелите си над тях.
Чичото беше на около петдесет, рядката му сива коса, тук-там оцеляла на плешивата му глава, и гъстата сива брада, кой знае защо напомняща ми на овче руно, го състаряваха още повече. В сравнение с Медения нисичкият Чичо изглеждаше като джудже, но и той, и великана Медения, както и всички други Диви, си приличаха по едно нещо. В тях, както и в покойния Муха, се усещаше сила и опит. Опитът на онези, които служат на стените на Самотния великан.
— Кълна се в Д’сан-дор — изруга Котката. — Днес много ти върви, Чичо! Аз съм пас!
Дебелият Див изобщо не напомняше котка нито с поведение, нито с резкия си глас. Единственото, което му придаваше прилика с тези животни, бяха котешките му мустаци26.
— Щом не искаш, не играй — усмихна се десятникът. — Ние с Медения ще продължим…
Котката махна с ръка и легна на тревата при фонтана, непосредствено до спящия воин.
— Трябва ли тогава да приема, че ей онзи го наричат или Сънчо, или Хъркащия? — иронично казах аз.
— Онзи до Котката ли? — уточни шутът. Изчака утвърдителното ми кимване и отговори: — Не, него го наричат Гръмогласния.
— Защо?
— Откъде да знам? — Кли-кли сви устни. — Те нали не искат да говорят с мен и единствено гледат да ме замерят с нещо тежко. А аз само им подхвърлих мъртъв плъх в стаята.
— Струва ми се, че преди малко говореше за вода в леглата. За мъртви плъхове и дума не обели.
— Е, плъхът беше малко по-рано… — смути се шутът.
— Добре, забрави за плъха — шутът беше непоправим. — По-добре ми кажи сега за тези двамата.
Кимнах към двамата войни, седящи отделно от останалите и отпиващи вино от бутилка.
— Ама че гадини — измърмори Кли-кли, игнорирайки въпроса ми. — Това е моя бутилка вино!
— Тогава какво прави в тях?
— Военен трофей — изсумтя гоблинът и здраво стисна моркова, сякаш това не беше зеленчук, а меч.
— Какво? — отговорът му ме изненада.
— Ти да не си глух? Нали ти казах — военен трофей. На ей оня гад — посочи гоблинът към Дивия, който в момента беше прилепил устни към бутилката — му заковах обувката с пирон към пода, да се пошегувам. А те се вбесиха…
— Естествено, аз също бих се вбесил и бил ти откъснал зелената глава.
— Те също се опитаха — гоблинът отхапа още едно парче от моркова. — Но успяха да се доберат само до бутилката вино. Ех, Гарет! Само ако знаеше колко усилия ми костваше да я открадна от избите на краля!
— Ти нали си кралски шут. Не можеш ли просто да я вземеш?
— Пфу, Гарет! Ама че си скучен! — шутът разочаровано поклати глава, предизвиквайки оживено дрънкане на звънчетата. — Разбира се, че мога, но нали да се открадне е много по-интересно!
Тук бяхме на едно мнение.
— Така че какво можеш да ми кажеш за тях? — отново насочих разговора в интересуващото ме русло аз.
— Забавна двойка, нали? — каза шутът и се изплези на воина, държащ бутилката.
