— Маркун — добре. Надявам се, че сега мястото му в гилдията ще заеме по-достоен човек и тя ще стане пак такава, каквато беше по времето на моята младост. Но виж този Ролио, той няма да те остави. Маркун е мъртъв, но Поръчката на убиеца е дал не той, а някакъв влиятелен слуга на Господаря, а това означава, че трябва добре да се пазиш.
— Ще се пазя — съгласих се с учителя. — Но всъщност аз дойдох да се сбогувам, отивам при краля, а после — на път.
— Само не в пет часа сутринта! В двореца всички спят, и точно сега никой не те чака там. По-добре си почини, Гарет, изглеждаш, сякаш си изорал всички ниви на Сиала.
С това беше трудно да не се съглася. Аз самият нямах нищо против да си полегна и то за колкото се може по-дълго време. Да кажем, че стотина години щяха да ми стигнат, а дотогава може и сблъсъка с Неназовимия да приключи от само себе си.
Разбира се, на следващата сутрин нищо не се беше променило към по-добро. Неназовимия все така си стоеше в Ледени игли и точеше зъби на Валиостр, а аз трябваше да се замъкна на стотина левги, за да взема вълшебната свирка.
Сбогуването с Фор беше лаконично:
— Пази се, хлапе — това беше всичко, което ми каза, преди да си събера нещата и да напусна гостоприемната му обител.
Надявах се, че ще мога да видя стария жрец след завръщането си от Храд Спайн. Както виждате, тази сутрин бях пълен със съмнителен оптимизъм, разчитайки да се върна оттам, откъдето връщане няма.
До двореца стигнах без инциденти. Във времето, докато бях спал, в Авендум беше паднал дъжд, и това донякъде беше охладило нажежената от летните горещини каменна настилка. Във въздуха се усещаше неуловим аромат на прохлада, готов всеки момент да изчезне заради жежките слънчеви лъчи. Дъждът беше преминал и изчезнал безвъзвратно. На ясния небосвод, готов да съперничи по цвят с гоблински очи, нямаше и намек за облаче. Беше обед и слънцето препичаше, добирайки се до тялото дори през дрехите. Вятърът също присъстваше, но беше толкова горещ, че изобщо не носеше облекчение. Да, странни неща ставаха с времето тази година.
Във Вътрешния град животът на богатите си течеше подредено и спокойно, нехаейки за жегата и други неприятни дреболии от живота. Къщите бяха лъснати и богати. Апетитни хапки за любителите на ровенето в чужди сандъци. Но първото, което се набиваше на очи, когато влезеш във Вътрешния град, беше чистотата. Никакви боклуци, никаква кал, с която си толкова свикнал в Пристанищния град. И публиката беше друга. Тези момчета портмонета не крадат. Хората от Вътрешния град въртяха такива суми и крадяха в такива количества, че направо да се пръснеш от завист. Толкова не можех да заработя и за десет живота непрекъснати кражби.
Веднъж ме спря и стражата на Вътрешния град. Заради дрехите, които не вдъхваха особено доверие. Но ми се размина. Те само попитаха къде отивам и ме оставиха веднага след като получиха отговор. Изглежда ги бяха предупредили за посещението ми.
Огромният кралски дворец, заобиколен от съвсем не декоративни стени, заемаше прилична част от Вътрешния град. Беше като малка крепост в града-крепост. Всеки нов крал от династията на Сталконите считаше за свой дълг нещо да дострои, пристрои или подобри. В резултат дворецът значително се беше разраснал, но в същото време си оставаше това, което беше от самото начало — крепост.
Първоначално възнамерявах да вляза през някой вход за слуги и доставчици на продукти за кралската кухня. Доколкото си спомнях, имаше цели три такива, но после си помислих: откъде-накъде ще се промъквам през разни вратички като някакъв недодялан селяк? В крайна сметка в двореца ме покани самият крал, не съм се натрапвал, така че нека ми отворят централните порти. Пресякох Парадния площад — самотна фигурка на фона на огромното празно пространство пред двореца и останалата част на града — и с уверени стъпки се отправих към портите.
Сиво-сините гвардейци, стоящи на пост, ме забелязаха и сега внимателно наблюдаваха приближаването ми към тяхната мълчалива и сериозна компания. Дворецът на Сталконите още от времето на възкачването на тази династия на престола се охраняваше от личната гвардия на краля, която пък се командваше от вечно навъсения милорд Плъх. За гвардейци се набираха единствено благородници, да служиш като гвардеец при краля се считаше за невероятна чест, особено за по-малките синове, които нямаше на какво да разчитат при батковците си. А тук имаха шанс да се отличат, да получат собствено имение…
Естествено, на господа благородниците им беше скучно да стоят на пост пред портите, към които никой не пристъпваше случайно, така че гвардейците доста се оживиха, когато ме видяха.
— Какво обичате? — попита един от тях, стиснал в ръка копие с дълъг и тесен връх.
